На Селдън му се струваше, че напоследък хладните дни са малко по-често от обикновеното. Да не би Трантор да пестеше енергия? Дали неефективността се увеличаваше? Или (и Хари се намръщи вътрешно при тази мисъл) той застаряваше и кръвта му ставаше по-рядка? Пъхна ръце в джобовете на якето и вдигна рамене.
Обикновено не си даваше труд да разсъждава накъде отива. Тялото му идеално знаеше пътя от канцеларията до компютърната зала, оттам до апартамента и обратно. Най-често извървяваше маршрута си с мисли, блуждаещи във всички посоки, но днес някакви звуци проникнаха в съзнанието му. Безсмислени звуци.
— Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…
Бяха приглушени и идваха отдалеко, ала възкресиха един спомен. Да, предупреждението на Амарил. Демагогът. Дали не бе в градчето?
Без Селдън да вземе съзнателно решение, краката му свърнаха от пътя и го изкачиха по малкото възвишение пред университетското поле, което се използваше за спортуване и студентска говорилня.
Насред полето средно голяма тълпа студенти ентусиазирано скандираха. На подиума стоеше непознат човек с гръмък глас и пулсираща дикция.
Това обаче не беше оня, Джоуранъм. Бе го виждал няколко пъти по холовизията. След предупреждението на Амарил Селдън започна да го следи отблизо. Джоуранъм беше едър и се усмихваше със заговорническа дружелюбност. Имаше плътна пясъчножълта коса и светлосини очи.
Ораторът бе дребен и слаб, с широка уста, тъмнокос и гръмогласен. Селдън не се вслушваше в думите му, макар че чу фразата „Властта — от един на многото“ и хоровия ответен рев.
„Чудесно — помисли си, — но как възнамерява да го направи на практика и дали го мисли сериозно?“
Беше се озовал в края на тълпата и се огледа да зърне някой познат. Забеляза Финангелос, студент по виртуална математика. Нелош млад мъж, с тъмна рунтава коса.
— Финангелос — повика го той.
— Професор Селдън — рече Финангелос, след като известно време се блещи в него, сякаш не можеше да го познае без клавиатурата до пръстите му. Затича се към Хари. — Да не сте дошли да чуете тоя образ?
— Дойдох просто да разбера каква е тази шумотевица. Кой е той?
— Името му е Намарти, професоре. Говори от името на Джоу-Джоу.
— Това го чувам — Хари Селдън пак се вслуша в скандирането. То явно започваше всеки път, когато ораторът кажеше нещо важно. — Само че кой е Намарти? В момента не си спомням такова име. От кой факултет е?
— Той не е член на университета, професоре. Това е един от хората на Джоу-Джоу.
— Ако не е член на университета, няма право да говори тук без разрешение. Как смятате, дали има разрешение?
— Не мога да знам, професоре.
— Добре тогава, хайде да научим.
Селдън тръгна през тълпата, обаче Финангелос го хвана за ръкава:
— Не се залавяйте, професоре. С него има бандюги.
Зад оратора, на разстояние един от друг, стояха шестима млади мъже с разкрачени крака, кръстосани ръце и свъсени вежди.
— Бандюги?
— За груба работа, в случай че някой опита нещо по така.
— Тогава той не само че не е член на университета, но дори и да има разрешение, пак не може да оправдае онова, което наричате негови бандюги… Финангелос, известете хората от охраната на университета. Те би трябвало вече да са тук и без да ги известяват.
— Предполагам, че не искат да се забъркват — промърмори Финангелос. — Моля ви, професоре, не се намесвайте. Ако искате да ги извикам, ще го направя, само изчакайте, докато дойдат.
— Може би ще успея да прекратя това, преди да са дошли.
Той започна да си пробива път напред. Не беше трудно. Някои от присъстващите го познаваха, а и всички можеха да видят професорската лентичка на рамото му. Стигна до подиума, сложи ръце върху него и с леко изръмжаване излетя три фута4 нагоре. Раздразнено си помисли, че преди десет години щеше да го стори с една ръка и без да ръмжи.
Изправи се. Ораторът млъкна, гледайки го с бдителни, леденостудени очи.
Селдън спокойно запита:
— Вашето разрешение да говорите пред студентите, господине?
— Кой сте вие? — рече високо ораторът и думите му се разнесоха наоколо.
— Аз съм член на преподавателското тяло на този университет — също тъй гръмогласно отвърна Селдън. — Вашето разрешение, господине?
— Не признавам правото ви да ме разпитвате за това.
Младите мъже зад оратора се събраха един към друг.
— Ако нямате разрешение, бих ви посъветвал незабавно да напуснете университетския терен.
— И ако не го направя?
— Ами охраната на университета е тръгнала насам — той се обърна към тълпата. — Студенти — викна, — тук имаме правото на свободно слово и свободата да се събираме, но могат да ни ги отнемат, ако позволим на външни лица без разрешение да провеждат неоторизирани…