Събореният сатир не помръдваше. Приближих се да погледна дали мога да му помогна, но в този миг отекна гласът на Гроувър:
— Пърси!
Развихряше се горски пожар. Пламъците наближаваха дървото на Хвойничка и тя и Гроувър напразно се мъчеха да го спасят. Гроувър свиреше мелодия за дъжд, а Хвойничка отчаяно налагаше пламъците със зеления си шал, но така само ги разпалваше.
Изтичах към тях, лъкатушейки между вкопчени в дуели двойки и между краката на великани. Най-близкият воден източник беше потокът, който беше на около половин миля… Но все пак трябваше да се опитам. Съсредоточих се. Усетих пристягане в корема, ушите ми забучаха. През дърветата се зададе висока вълна и с грохот се стовари върху пламъците, Хвойничка, Гроувър и почти всички останали.
Гроувър се закашля и изплю водата, която беше погълнал.
— Благодаря ти, Пърси.
— Пак заповядай.
Хукнах обратно към битката, Гроувър и Хвойничка ме последваха. Гроувър стискаше тояга в ръката си, а Хвойничка размахваше жилава пръчка — като онези, които едно време са използвали в училищата за наказание. Беше страшно ядосана и като че ли беше готова да нашари задника на всеки, който й се мернеше пред очите.
Но точно когато изглеждаше, че силите отново са изравнени — и има шанс да надделеем, — от Лабиринта отекна познат чудовищен писък.
Кампе пристъпи навън и разпери ципестите си криле. Кацна върху Юмрука на Зевс и огледа бойното поле със злорад триумф. На кръста й се меняха една след друга глави на животни. Змии съскаха и се виеха по краката й. В дясната си ръка държеше искряща топка — кълбото на Ариадна, — която тя бутна в устата на лъва на кръста си и извади ятаганите. Остриетата лъщяха от зелената отрова, в която бяха потопени. Кампе нададе мощен писък и лагерниците се свиха уплашено. Неколцина побягнаха и бяха стъпкани от хрътки от Подземното царство и великани.
— Di Immortales! — възкликна Хирон. Веднага се прицели с лъка, но Кампе като че ли го усети, с неочаквана бързина литна отново и стрелата профуча край главата й.
Тайсън се надигна от великана, когото най-сетне беше повалил в безсъзнание. Изскочи напред и извика:
— Стойте! Не бягайте от нея! Бийте се!
Върху него се стовари хрътка от Подземното царство и двамата се затъркаляха по тревата, вкопчени в смъртоносна прегръдка.
Кампе се спусна върху палатката на Атина и я събори. Насочих се към нея и изведнъж до мен изникна Анабет, стиснала меч в ръка.
— Това може и да е краят — рече тя.
— Възможно е.
— Радвам се, че се бихме заедно, водорасляк.
— И аз така.
Двамата заедно изскочихме пред чудовището. Кампе изсъска и замахна. Аз се сниших, исках да отвлека вниманието й, за да дам възможност на Анабет да се приближи и да забие меча си, но чудовището като че ли можеше да се дуелира едновременно с двете си ръце. Кампе парира удара на Анабет с ятагана си и Анабет отскочи назад, за да избегне капещата отрова. Все едно бяхме в киселинен облак. Очите ми пареха. Дробовете ми пищяха от недостиг на кислород. Нямаше да издържим дълго.
— Насам! — извиках. — Помощ!
Но нямаше кой да ни се притече на помощ. Лагерниците край нас или бяха вкопчени в двубои на живот и смърт, или бяха вцепенени от страх и не можеха да помръднат. От гърдите на Кампе стърчаха няколко от стрелите на Хирон, но явно те само разпалваха ожесточеността й.
— Сега! — извика Анабет.
Двамата атакувахме едновременно, промушихме се под ятаганите и се озовахме досами тялото на Кампе. Много малко не ни достигна, за да забием мечовете си в гърдите й, преди от кръста й да изскочи огромна мечешка глава и да ни принуди да се дръпнем назад.
Бам!
Пред очите ми се спусна черна пелена. Когато дойдох на себе си, видях, че с Анабет лежим на тревата. Чудовището беше стъпило с предните си лапи върху нас. Стотици змии се виеха на сантиметри от мен и съскането им сякаш беше смях. Кампе вдигна зелените си ятагани…
И в този миг зад гърба ни се чу ръмжене. Нещо голямо и черно се стовари върху Кампе и я събори на земята. Госпожа О’Лиъри застана до нас, ръмжейки и зъбейки се срещу чудовището.
— Браво, момичето ми! — обади се познат глас. Дедал си пробиваше път от Лабиринта, с всеки от ударите си поваляше по някой враг и бързо се приближаваше към нас. След него крачеше огромен великан, много по-висок от лестригоните, със сто постоянно движещи се ръце, стиснали в юмрук цели канари.
— Бриарей! — извика смаяно Тайсън.