Дедал прибра меча в ножницата.
— Така е. Докато Лабиринта съществува, враговете ви ще могат да го използват. И затова той трябва да умре.
Анабет го зяпна.
— Но вие казахте, че той е свързан с жизнената ви сила! Докато сте жив…
— Да, архитектчето ми — кимна Дедал. — Умра ли, и Лабиринтът ще умре с мен. Вземи, имам един подарък за теб.
Смъкна кожената раница от гърба си, отвори я и извади тънък сребрист лаптоп — един от онези, които бях видял в работилницата му. На капака му искреше сребрист символ Δ.
— Тук е всичко, което успях да спася от пожара — рече той. — Проектите, които така и не намерих време да осъществя. Някои от любимите ми изобретения. Идеи, които трупах през последните хилядолетия, тъй като не смеех да покажа творбите си на простосмъртните. Но на теб може и да ти се сторят интересни.
Подаде лаптопа на Анабет, която се взираше в него ококорена, все едно беше от чисто злато.
— Давате ми го просто така? Но то е… безценно!
— Дребна компенсация за стореното от мен — отвърна Дедал. — Беше права, Анабет. Ние трябва да сме мъдри… аз не бях. Някой ден ще станеш прочут архитект, много по-велик от мен. Вземи идеите ми и ги развий. Това е най-малкото, което мога да направя, преди да умра.
— Преди да умрете? — възкликнах аз. — Нали не възнамерявате да се самоубиете? Това е грях!
Той поклати глава.
— Едва ли е по-грешно от това, да се криеш от смъртта две хиляди години. Гениалността не е оправдание за злото, Пърси. Времето ми е дошло. Трябва да се изправя пред наказанието си.
— Няма да бъдете съден справедливо — обади се Анабет. — Духът на Минос…
— Ще приема присъдата си такава, каквато е — прекъсна я той. — Човек трябва да вярва в справедливостта на Подземния свят. Не ни остава нищо друго, нали?
Погледна настойчиво Нико и лицето на Нико се помрачи.
— Да — кимна той.
— В такъв случай, ще вземеш ли душата ми? — попита Дедал. — Би могъл да я размениш за сестра ти.
— Не — отвърна Нико. — Ще ви помогна да освободите душата си. Но Бианка е мъртва. Трябва да си остане там, където е сега.
Дедал кимна.
— Добре казано, сине на Хадес. Виждам, че и ти си помъдрял. — Обърна се към мен. — Една последна молба, Пърси Джаксън. Не мога да оставя Госпожа О’Лиъри сама. А тя не иска да се върне в Подземното царство. Ще поемеш ли грижата за нея?
Погледнах огромната черна хрътка, която жално скимтеше, ближейки косата на изобретателя. В блока на мама не пускаха кучета, а пък и това беше по-голямо от самия апартамент, но отвърнах:
— Да, разбира се! Ще се погрижа за нея.
— В такъв случай, аз вече съм готов да видя сина си… и Пердикс — рече той. — И да им се извиня.
От очите на Анабет капеха сълзи.
Дедал се обърна към Нико и той извади меча си. В първия момент се изплаших, че възнамерява да намушка стария изобретател, но вместо това той само рече:
— Времето ти отдавна е минало. Свободен си и почивай!
На лицето на Дедал се разля усмивка. Той застина като статуя. Кожата му стана прозрачна, видяха се бронзовите механизми и колелца, задвижващи тялото му. След това статуята се разпадна в сребрист прах и вятърът за секунди го разнесе.
Госпожа О’Лиъри зави жално. Потупах я по главата, опитвайки се да я утеша. Земята потрепери — земетресение, което вероятно се беше усетило във всички по-големи градове в страната — и Лабиринтът се срути. Надявах се, че е погребал в руините си и армията на титаните.
Огледах касапницата по бойното поле и уморените лица на приятелите си.
— Хайде — рекох, — да вървим. Чака ни работа.
Деветнайсета глава
Подковават съвета на чифтокопитните старейшини
Сбогувахме се с твърде много приятели.
Онази нощ за първи път видях за какво се използваха погребалните савани и реших, че ми стигаше до края на живота ми.
Лий Флетчър, син на Аполон, беше повален от великан. Тялото му беше увито в златист саван без никаква украса. Загиналият в двубой син на Дионис беше в тъмнолилава плащаница, избродирана с лозници. Казваше се Кастор. Беше ме срам, че толкова години се бяхме засичали с него в лагера, а не си бях направил труда да науча името му. Беше на седемнайсет. Неговият брат-близнак Полукс се опита да каже няколко думи, но се разплака. Мълчаливо взе факлата и я хвърли върху погребалната клада, разположена в средата на амфитеатъра. Пламъците погълнаха телата за секунди, пушек и искри се издигаха към звездите.