Нико се обърна и ме видя, но като че ли не се ядоса.
— Сбогувахме се — рече той дрезгаво.
— Липсваше ни на вечеря — рекох. — Можеше да седнеш при нас с Тайсън.
— Не — поклати глава той.
— Нико, не можеш да не се храниш. Ако не искаш да спиш в хижата на Хермес, не е проблем да направят изключение и да те сложат в Голямата къща. Там има предостатъчно стаи.
— Тръгвам си, Пърси.
— Но… не можеш да си тръгнеш ей така. Опасно е. Трябва да минеш обучението в лагера.
— Ще мина обучението при мъртвите — отвърна той спокойно. — Лагерът не е за мен. Неслучайно тук няма хижа на Хадес, Пърси. Тук, както и на Олимп, той не е добре дошъл. Мястото ми не е тук. Ще си вървя.
Искаше ми се да възразя, но знаех, че е прав. Колкото и да не ми харесваше, Нико трябваше да поеме сам по своя мрачен път. Спомних си как в пещерата на Пан богът на дивата природа се беше обърнал към всеки от нас поотделно, с изключение на Нико.
— И кога тръгваш? — попитах.
— Веднага. Имам хиляди въпроси. Коя е майка ми? Кой е плащал училищните такси на мен и на Бианка? Кои е бил онзи адвокат, който ни изведе от хотел „Лотос“? Не знам абсолютно нищо за миналото. И искам да разбера.
— Нормално — кимнах аз. — Надявам се, че не е нужно да се разделяме като врагове.
Той сведе поглед.
— Съжалявам, че се държах така. Трябваше да те послушам за Бианка.
— В този ред на мисли… — Бръкнах в джоба си. — Виж какво намери Тайсън, докато чистехме хижата. Може би ще я искаш. — Подадох му оловната фигурка на Хадес, малката играчка от „Митомеджик“, която Нико беше захвърлил през зимата.
Той се поколеба.
— Вече не си играя на „Митомеджик“. Тя е за деца.
— Има четири хиляди мощ в атака — опитах се да го придумам аз.
— Пет хиляди — поправи ме Нико. — И то само ако противникът нападне пръв.
Усмихнах се.
— Не е зле от време на време човек да се връща към детството.
Подхвърлих му фигурката.
Нико я хвана, за миг впи поглед в нея и я прибра в джоба.
— Благодаря.
Протегнах ръка. Той неохотно я пое. Десницата му беше студена като лед.
— Много неща искам да проверя — рече той. — Някои от тях… Ако науча нещо полезно, ще ти кажа.
Не бях сигурен за какво говореше, но кимнах.
— Ще поддържаме връзка.
Нико се обърна и пое сред дърветата. Сенките като че ли надвисваха над него, сякаш се надпреварваха да привлекат вниманието му.
Зад мен се чу глас:
— Ето това се вика ужасно угрижен младеж.
Обърнах се и видях Дионис, все още беше облечен с черния си костюм.
— Ела с мен — подкани ме той.
— Къде? — попитах подозрително.
— При лагерния огън — отвърна той. — Нещо ми се пооправи настроението и реших да поговоря с теб. Ти винаги успяваш да ме ядосаш.
— Ъъъ… благодаря.
Поехме между дърветата мълчаливо. Забелязах, че Дионис се носеше във въздуха, лъснатите му черни обувки се плъзгаха на няколко сантиметра над земята. Вероятно не искаше да се изкаля.
— Струпаха се доста предателства — рече той. — Нещата не вървят на добре за Олимп. И все пак ти и Анабет спасихте лагера. Не съм сигурен дали да ви благодаря за това.
— Не бяхме сами, всички помогнаха.
Той сви рамене.
— Както и да е. Но все пак стореното от вас беше важно. И е редно да знаеш, че усилията ви не са били безрезултатни.
Стигнахме до амфитеатъра и Дионис посочи към лагерния огън. Клариса стоеше до едро мургаво момче, което явно й разказваше някакъв виц. Това беше Крис Родригес, който беше полудял в Лабиринта.
Обърнах се към Дионис.
— Излекували сте го?
— Лудостта е моята специалност.
— Но… не ви е в стила да правите добрини. Защо го сторихте?
Той вдигна вежди.
— Аз съм добър! От мен струи доброта, Пери Джонсън. Не си ли забелязал?
— Ъъъ…
— Може би ми е станало мъчно заради смъртта на сина ми. Или пък съм решил, че този Крис заслужава втори шанс. Така или иначе, това явно се отрази добре на Клариса.
— И защо ми го казвате?
Богът на виното въздъхна.
— О, Хадес! И сам не знам защо. Но не забравяй, момче, че понякога едно добро дело може да даде по-голям резултат от меча. Като простосмъртен не бях велик боец, атлет или поет. Единствената ми сила беше виното, което правех. Хората в селото ми се присмиваха. Казваха, че от мен нищо няма да излезе. А виж ме сега. Понякога от дребните неща зависи всичко.