Моят проблем беше, че през повечето време аз бях сам и хижата на Посейдон, а пък редът и чистотата определено не ми бяха в кръвта. Почистващите харпии се появяваха само в последния ден от лятото, така че най-вероятно хижата изглеждаше така, както я бях оставил през зимата: с опаковки от вафли и празни пакети от чипс по леглото и разхвърляни по пода бойни доспехи за играта на „Плени знамето“.
Хукнах към дванайсетте хижи — по една за всеки олимпийски бог, — подредени във формата на подкова около зелена морава. Децата на Деметра метяха и украсяваха первазите на прозорците със сандъчета с цветя. Само с едно щракване с пръсти те можеха да накарат покрай вратата да се увие ароматен храст орлови нокти и да поникнат маргаритки на покрива, а това беше абсолютно нечестно. Затова и те никога не оставаха на последно място при проверките. Хлапетата в хижата на Хермес се щураха изплашени, сритваха мръсни дрехи под леглата и се караха на кого какво било изчезнало. Те си бяха мърлячи, но пък бяха започнали много по-рано от мен.
Силена Берегард тъкмо излизаше от хижата на Афродита с папирус в ръка. Изругах тихо. Силена беше готина, но пък беше невероятна чистница и проверяваше изключително строго всичко, като държеше на „красотата“. Направо предусещах как след вечеря ще кисна с часове в кухнята с ръце до лактите в мръсната вода.
Хижата на Посейдон беше в края на „мъжката“ редица вдясно от моравата. Тя беше дълга и ниска като бункер от сив морски камък, облепен с раковини, но прозорците й гледаха към океана и вътре винаги се усещаше лек морски бриз.
Мислех да набутам всичко под леглото като децата на Хермес, но щом влетях през прага, едва не се блъснах в брат си Тайсън, който метеше пода.
— Пърси! — изрева той. Хвърли метлата и изтича към мен. Ако не сте имали късмета да се озовете срещу развълнуван циклоп с престилка на цветя и гумени ръкавици за миене на чинии, да знаете, че подобна гледка може да ви изкара акъла.
— Привет, здравеняко! — отвърнах аз. — Ау! Внимавай! Смаза ми ребрата!
Някак си успях да оцелея от мечешката му прегръдка. Той ме пусна обратно на земята, ухилен като идиот, единственото му кравешко око сияеше от радост. Зъбите му си бяха жълти и криви, а косата му стърчеше във всички посоки. Носеше окъсани джинси, размер XXXL, и размъкната лекьосана риза под престилката на цветя, но въпреки това страшно му се зарадвах. Не се бяхме виждали почти цяла година, тъй като той беше отишъл на дъното на океана да работи в пещите на циклопите.
— Добре ли си? — попита той. — Чудовищата все още не са те изяли?
— Ни най-малко. — Показах му, че все още имам по два крака и две ръце и Тайсън щастливо плесна.
— Супер! — извика той. — Сега пак ще можем да ядем сандвичи с фъстъчено масло и да яздим понита риби! Ще се бием с чудовища, ще излизаме с Анабет и всичко ще е гръм и трясък!
Надявах се, че не си представяше всичко това да става едновременно, но потвърдих, че ще се забавляваме. Нямаше как да не се усмихна, той беше толкова развълнуван и ентусиазиран.
— Първо обаче — рекох, — трябва да се справим с проверката. Трябва…
Едва сега се огледах и видях колко работа беше свършил. Подът беше пометен. Леглата бяха оправени. Фонтанчето в ъгъла беше излъскано и коралите блестяха. На перваза беше подредил пълни с вода вази с морски анемони и странни искрящи растения от дъното на океана, които бяха много по-красиви от букетите на децата на Деметра.
— Тайсън, тук е… невероятно!
Той грейна.
— Видя ли понитата риби? Сложих ги на тавана!
Цяло стадо миниатюрни бронзови морски кончета висяха на корда от тавана, все едно плуваха във въздуха. Трудно ми беше да повярвам, че огромните ръце на Тайсън са способни да изработят нещо толкова нежно и деликатно. След това погледът ми се спря на моето легло и на закачения на стената щит.
— Поправил си го!
След схватката с мантикора през зимата, щитът ми вече почти не ставаше за нищо, но сега беше като нов — нямаше и една драскотина. Изобразените върху бронза сцени от приключенията ни с Анабет и Тайсън в Морето на чудовищата искряха.
Погледнах Тайсън. Не знаех как да му благодаря.
В този миг зад мен се чу глас:
— О, богове!
Силена Берегард стоеше на прага с папирус в ръка. Пристъпи вътре, завъртя се и вдигна вежди към мен.
— Хм, не е за вярване! Толкова е чисто и подредено. Пърси. Трябва да се отбележи някъде!