Гръм изтрещя зад мен, аз се обърнах и видях как тежките порти на арената отхвръкват от пантите си, изкъртени от незнайна сила. Преди още да се сринат в прахта, през прага нахлу гигантски демон. Приземи се на четири крака и обърна глава наляво и надясно, преценяваше размера на обещания му от властелините пир. Съществото беше наполовина куче, наполовина маймуна. Седеше на масивната си задница, а дългата му опашка потрепваше нетърпеливо. Ръцете му бяха жилести, покрити със сплъстена черна козина, и завършваха с остри извити нокти. Муцуната му беше като на ловджийско куче с огромни остри зъби, ушите му бяха малки и прилепнали към черепа. Три кървясали очи, наредени в редица напреко на челото, се въртяха насам-натам.
Вцепеняването от първия миг прерасна в паника, арената се изпълни с писъци, хората хукнаха накъдето им видят очите, но само се блъскаха един в друг. Нямаше време Гамелан или другите ни жреци да противодействат, дори да съществуваше контразаклинание срещу мощна магия като тази. Другите първенци на подиума изглеждаха също толкова парализирани.
Паникьосана млада жена изтича пред звяра и той изрева доволно, загреба я с лапа и набута пищящата плячка в черната си паст. Гърчещото се тяло провисна за миг от двете страни на устата му… чу се последен писък… после жената изчезна.
След този ордьовър демонът се хвърли напред да задоволи апетита си.
Без да мисля, изтеглих меча си и изкрещях предизвикателството си — свирепия дюдюкащ боен вик на маранонска гвардейка. Сестрите ми подеха крясъка и той разтресе свирепо нощта. Бяхме един глас, едно тяло и един ум.
Демонът се завъртя и скочи към нас. Ние нападнахме, готови да направим онова, което прави Маранонската гвардия, когато Ориса е в опасност: да се бием, докато и последната от нас не падне мъртва — или докато не покосим врага.
Безогледна ярост владееше телата ни и заличаваше всяко усещане за болка. Сечахме, мушкахме и раздирахме, звярът ни отмяташе назад, но ние скачахме отново на крака и налитахме пак. После демонът се съвзе от изненадата на самоубийствената ни атака и само след миг десетина от нас лежаха изкормени и мъртви, а още толкова стенеха в прахта на арената и кръвта им изтичаше. С Полило и Корайс се втурнахме в нова атака. Демонът ни прескочи, огромното му тяло се превъртя във въздуха с едно гладко движение, изящно като на морска змия. Ала не беше преценил добре скока си — приземи се върху идола на Маранония. Демон и идол се сринаха на земята, статуята се строши от силата на сблъсъка. И когато демонът се надигна, задните му крака нагазиха в отломките на нашата богиня.
Дадох знак и Корайс хукна наляво да заобиколи демона — целта й беше да среже колянното му сухожилие. Полило се стрелна надясно, бойната й брадва отразяваше светлинките на нощта. Аз атакувах фронтално.
Миг преди да стигна до демона зърнах копието на Маранония — лежеше си цяло и непокътнато в прахта. Направено беше от камък като статуята, а златният му цвят се дължеше на обикновена боя. Ала нещо ме накара да го грабна. Вместо да е тежко и неповратливо в ръката ми, копието на богинята беше съвсем леко, а когато го хванах за удар, открих, че балансът му е първокласен.
Демонът посегна и аз го оставих да ме сграбчи и да ме вдигне — нагоре и нагоре. А после съществото изрева от болка, защото Корайс го посече с меча си. Е, значи копелето все пак беше смъртно. Или поне изпитваше болка. Ала болката го накара да ме стисне още по-силно и пастта му се раззина пред мен. Зловонният му дъх ме шибна в лицето като смрад от отходна дупка, трите му червени очи се фокусираха върху мен — издължени зеници, пълни с омраза. А после демонът нададе нов писък и се опита да свали нещо от дясното си рамо. Аз висях в хватката му и се мъчех да хвърля копието. Видях, че нещото на дясното му рамо е Полило. Тя избегна удара на демона, метна се напред и силните й дълги крака стиснаха врата му изотзад. Брадвата й беше изчезнала някъде, но Полило така или иначе не би я използвала — решена беше да пребори демона с голи ръце.
Стисна ушите му и дръпна с все сили назад. Демонът изрева и се опита да я смъкне от врата си, но тя продължи да дърпа… и да дърпа… докато муцуната на звяра не се вдигна нагоре. Той се опита да ме хвърли, за да освободи и другата си лапа, но аз не се пуснах и когато лапата му замахна инстинктивно назад за нов удар, полетях заедно с нея.