Чух Полило да крещи молитва към Маранония за още сила, чух как жилите й пукат от усилието и в същия миг гърлото на демона се откри. Метнах се напред и ударих с копието. То потъна в меката плът, все по-навътре и по-навътре. Тялото на демона се разтресе от болка, зловонен въздух и кръв бликнаха от раната.
Демонът раззина паст за последен рев, а после цялото му тяло се нагъна; аз вече скачах настрани… свих се на топка, за да посрещна удара в земята. Паднах и се претърколих трескаво миг преди демонът да се срине на педя от мен върху арената.
Грабнах нечий захвърлен меч и хукнах да го довърша. Ала нямаше нужда — той не помръдваше. Лежеше мъртъв, а копието на нашата богиня стърчеше от гърлото му.
Обърнах се замаяна, а после се засмях, когато първо Полило, а после и Корайс ме сграбчиха в прегръдките си. Чух другите си сестри да крещят от радост, а после всички се скупчиха около нас, прегръщаха се, викаха и, да, плачеха.
Онази вечер ние бяхме герои. И следващата. И по-следващата. Още една легенда беше вписана в славната история на Маранонската гвардия.
Но докато градът празнуваше първата победа над властелините, ние погребахме мъртвите си сестри, грижехме се за ранените и почистихме инструментите на професията си. Хубаво е да те ценят и да ти се възхищават. Но всеки войник, който си въобразява, че обичта на благодарната публика ще трае по-дълго от подранил сняг, е обречен на горчиво разочарование.
На четвъртия ден Амалрик ми прати бележка с молба да се срещнем на пристанището. Хукнах натам, защото знаех, че той заминава за Ираяс при цар Домас.
Корабът беше почти натоварен, а Амалрик крачеше напред-назад по кея. Видя ме, извика като малко момче и хукна да ме прегърне. Дълго стояхме прегърнати, после всеки отстъпи крачка назад и се взря в очите на другия. Беше време да се сбогуваме. Ала вместо очакваната тъжна физиономия, лицето му грееше с широка усмивка.
— Имам добра новина за теб, како.
Зачаках. Рейли означава надежда, помислих си. Рейли означава надежда.
И Амалрик каза:
— Магистратите са си променили мнението. И понеже си ми особено скъпа на сърцето, исках да ти го кажа, преди да са го съобщили официално. Ти спечели. Маранонската гвардия ще тръгне на бой заедно с другите.
Засмях се. Той ме прегърна отново и каза:
— Оная нощ направо им събра очите.
Свих рамене.
— Не го направих сама. А и си беше най-обикновено свиване.
— Тогава няма смисъл да те успокоявам с лъжи, че оттук нататък ще става по-лесно — каза той.
— По-лесно ли ставаше, докато търсехте с Дженъс Далечното царство?
— Не — каза Амалрик. — Винаги имаше още един, по-висок хребет, който да изкатерим, още една по-голяма орда да избегнем, и по-голяма пустиня да прекосим. Разбрах, че никога не става по-лесно. Истината е, че става все по-трудно, но човек просто продължава напред… докато пътуването не свърши.
— Надявам се и други да съзнават това — казах аз.
— Някои може би. Представи си само — част от жреците мислеха, че демонът е бил тайното оръжие на властелините, за което говори мълвата, и ликуваха, че си го унищожила. Но Гамелан ги вкара в правия път. Магията наистина била могъща, каза той. Но…
— Но си беше просто един демон — вметнах аз.
— Да — каза Амалрик. — Беше си просто демон.
Корабната камбана прозвънтя призивно. Прегърнахме се за последно. Амалрик се качи на борда, моряците се пръснаха по мачтите. Останах на кея, докато корабът не изчезна зад завоя на реката. Последното, което видях, беше червената коса на Амалрик, подпалена от лъчите на слънцето.
Щяха да минат години, преди отново да видя братчето си.
2
Обсадата на Ликантия
Преди няма и два месеца ме поканиха в цитаделата на магистратите за благословията на един велик фриз. Там хванах свещения нож и принесох в жертва бяло теле, за да осветя орнаментирания фриз, който обточваше пълния периметър на централния купол. Такава чест се пада рядко, особено на жена. Ала колкото пъти погледна този фриз — който уж разказва историята на Втората ликантийска война, толкова пъти полагам усилия да скрия чувствата си, били те кратък пристъп на гняв или усмивка. Церемонията беше всъщност повторно освещаване, защото се беше наложило скулпторът да промени драстично първата версия на произведението си, след като аз се завърнах от пътешествията си и се оказа, че отделни фрагменти от историята вече не могат да бъдат разказвани както преди.