Когато издигнали за пръв път града си, толкова отдавна, че дори историята го е забравила, те го замислили като крепост, и го замислили добре. Построили го в края на тесен полуостров, където вулкан изригвал огъня си към небето, а после морето наводнило кратера му и се получило огромно пристанище с високи стени. Ликантийците опънали напреко на входа към пристанището тежка верига, та да ги пази от врагове. На самия връх на кратера се издигаше чудовищният морски замък на властелините, където бяха държали брат ми затворник. Градът се простираше по склоновете на кратера и по протежение на полуострова. Ликантийците предпочитаха да строят високи сгради, които се виеха като стени покрай улиците, вместо да се разрастват хоризонтално като орисианците. Стената се издигаше в най-тясната част на полуострова. Отвъд нея започваше пустошта, гъсти диви гори, в които не стъпваше ликантийски крак.
Армията ни ги беше запушила откъм сушата, но огромната ликантийска флота все още представляваше заплаха за нас. Като речен народ, едва наскоро си бяхме дали сметка колко е важно да бъдем силни и по море, затова бойните ни кораби бяха малко. Много други още се строяха, повечето в корабостроителницата на Антеро, която брат ми беше създал, след като се върна от Далечното царство. Не биваше да допускаме ликантийско господство по море, страх ни беше, че може да нападнат Ориса или да стоварят войници зад нашите линии. Ако не друго, корабите им щяха да доставят достатъчно провизии и подкрепления, та градът да издържи на обсадата. След като осъзнаха, че ликантийската флота трябва да бъде спряна, нашите магистрати и жреци взеха трудно решение — да прибегнат до помощта на морски наемници, от прости моряци и отделни кораби до цели ескадри и флотилии. Никой не си правеше илюзии, че наемниците са готови да се бият за друга кауза освен сигурното плячкосване — а дори и тогава не влагат сърце в боя, особено ако противникът умее да размахва оръжие или предложи сделка достатъчно щедра, за да ги привлече на своя страна. Ала никой не виждаше друга възможност и така орисианският флаг се издигна над кораби, които допреди седмица-две бяха плавали под черното знаме на пиратството и анархията. След шумен пиянски „избор“ начело на тази сбирщина застана „адмирал“ Чола Ий, едър като мечка човек, който — от показно фризираната си с восък коса, щръкнала в две редици шипове от челото към тила, до неизменно безукорните си копринени тоалети, трите, а според някои и четирите кинжала, които носел скрити в дрехите си, и плътно прилепналите ботуши в цветовете на дъгата — беше самият образ и подобие на корсар, истинско страшилище за всеки търговски кораб. Трябва да призная — неохотно, заради по-късни събития, — че ако не друго, Чола Ий поне държеше изкъсо разбойниците си. Започна управлението си, като издигна бесилки от двете страни на крайбрежното укрепление, бесилки, които редовно скърцаха под тежестта на нови и нови „осъдени“ за неподчинение. Освен това удари мълниеносно и сурово ликантийската флота, която побърза да се прибере в пристанището си, а корабите, които по една или друга причина се забавиха, Ий потопи или превзе. Тежката верига, която пресичаше входа към пристанището, опъната между морския замък на властелините и една стражева кула в края на полуострова, изпълни добре предназначението си — бойните ни кораби не можеха да атакуват пристанището, нямаше как да пратим запалени лодки, нито отряди, които да действат отвътре. Озовахме се в патова ситуация, но поне бяхме отрязали ликантийците и по море.
Сраженията за стената продължаваха. Магия беше възстановила стената преди началото на бойните действия, но както бях казала на Амалрик, накрая всичко се сведе до силата на обикновените оръжия, съвсем бегло подпомогнати от заклинания. Един особено проницателен ефрейтор от Граничните скаути, бойна единица, прославила се почти колкото моите гвардейки, забеляза, че определен участък от стената се охранява по-слабо от останалите. В продължение на седмица след това най-тежките ни катапулти обстрелваха с камъни прилежащия сектор, като само от време на време уж случайно уцелваха въпросния оголен участък. Когато решихме, че зидарията е достатъчно отслабена, но не дотам, че властелините или техните помощници да направят усилващо заклинание, започна атаката с жива сила.
Генерал Джинах реши скаутите да поведат нападението, макар че аз дълго и разгорещено се застъпвах за тази чест.