Гамелан сгреши за това колко гвардейки ще загинат този ден, защото ние натискахме здраво ликантийците: съзнавахме, че ако спрем за храна, вода или да си поемем дъх дори, ще им дадем време да организират контраатака. Е, не им го дадохме, изтласквахме ги къща по къща и улица по улица през собствения им град. Чела бях, че уличните сражения са най-лошите, че атакуващият командир може да загуби контрол над хората си и войската му да бъде изклана до последния човек, преди да е разбрал какво става. Оказа се съвсем вярно. От всички битки, които съм водила преди и след това, по суша и по море, не помня по-ужасна от битката в онзи кървав ден, когато изтласкахме ликантийците по улиците на родния им град към морето.
И ако сраженията бяха кървави преди, сега битката стана страховита. Войници и демони се изливаха от чудатите високи сгради и посичаха собствените си паникьосани съграждани, за да стигнат до нас. Не само войници загинаха във водовъртежа на тази лудост. Видях ликантийки, цивилни жени без доспехи, които размахваха сърпове и вързани за дълги сопи касапски ножове, или грабваха мечове и копия от повалени войници и се биеха в предните редици на защитниците. Видях ги и да умират. Видях старци, други жени и деца, невъоръжени, които пищяха от ужас, опитваха се да избягат, да се скрият, да се предадат. Видях как ги посичат освирепели от битката войници — включително жени от моята гвардия. Офицерите и сержантите ми крещяха заповеди срещу безогледното клане и гвардейките бързо дойдоха на себе си. Сраженията продължиха цялата нощ и следващия ден и после изведнъж се озовахме пред друга висока стена.
Морският замък на властелините. Там ни спряха. Последва нова обсада, която се проточи почти цяла година. Стените на морския замък удържаха нападение след нападение. Наша и тяхна кръв зацапа черния димящ камък. Портите се изкривиха и обгоряха от напора на обсадните машини, но упорито не поддаваха. Във всеки момент можеха да се отворят и да излеят насреща ни подлудени от заклинанията на властелините войници. Чувахме писъците на ранените и жалните стонове на гладните зад стените. Нашата армия също страдаше. Вече бяхме опоскали земята в радиус от десетки мили. Корабите ни за доставки просто не бяха достатъчни, за да осигурят изхранването на армията, а трябваше да храним и цивилните ликантийци, които не бяха успели да избягат зад стените на замъка — цивилни, които властелините отказаха да пуснат в замъка по време на единственото кратко примирие, което успяхме да постигнем. Войниците ни бяха изтощени, мъчеха ги глад и болести, които походните лазарети не бяха в състояние да поемат. Сънят също не предлагаше облекчение — въздухът така тежеше от вонята на магия, че сънищата ни се превръщаха в кошмари.
Ала не защитниците на крепостните стени спираха напредъка ни, а волята на властелините. Двамата царе-магьосници на Ликантия се бореха ожесточено за живота си. Нашите жреци, макар и подпомогнати значително от заклинанията, които брат ми беше донесъл от Далечното царство, непрестанно се натъкваха на контразаклинания, хвърлени от властелините.
Казах, че кървавата баня по улиците на Ликантия е най-лошото сражение, което съм виждала. Ще ми се да имах друг комплект думи, с които да опиша какво представлява една обсада, защото в някои отношения тя е дори по-страшна. Скуката е постоянен фактор, на който не бива да се поддаваш и за миг. Разсееш се за минутка на открито и някой остроок стрелец пуска стрела в червата ти. Не бива да говориш на висок глас, още по-малко да викнеш, защото врагът ще се ориентира по звука и ще насочи катапулта към теб. Трябва да се ослушваш непрекъснато, иначе някоя група за бързи набези може да ти среже гръкляна, преди да си видяла блясъка на стоманата. Дори лайното си не можеш да оставиш открито, защото мухите ще го полазят, после ще кацнат върху храната ти и проклятието на диарията или на нещо още по-лошо ще плъзне из лагера. Трябва да се грижиш и за личната си хигиена, защото ако си ранена и мръсотия от дрехите ти попадне върху раната, тя ще загнои — макар че как може да си чиста, когато живееш в дупка, изкопана насред павираните градски улици, никой не знае. Трябва и да поддържаш доброто си настроение, защото постоянните ти оплаквания ще демобилизират и теб, и другарките ти. Трябва… и така нататък. Бих могла да продължа, но моят сътрудник с малките очички ми напомня, че това не е наръчник за войнишки инструктаж.