Колкото повече се проточваше обсадата, толкова повече се влошаваха отношенията ми с генерал Джинах, а следователно и неговото отношение към Маранонската гвардия. Отказана ни бе дребната слава да сме първите, опитали атака, или дори онова, което ние наричаме „напразна надежда“ — с други думи, малка група, възползваща се от неочаквана възможност, умалена версия на скаутското нападение над стената, което сега ни се струваше толкова назад във времето, все едно е подвиг, разказан от бабите ни. Пращаха ни във всяка операция и колкото по-кървава обещаваше да е тя, толкова по-вероятно беше Маранонската гвардия да е в предните й редици. Бавно и постепенно се стопихме до по-малко от двеста жени, а попълнения така и не пристигаха. На моменти ми се струваше, че Джинах иска да ни изколят до последната гвардейка. Отказвах да го повярвам, като отдавах мислите си на мъката и негодуванието, което изпитва всеки командир, когато вижда как най-добрите му хора умират, биват заместени и заместниците им умират на свой ред — и с каква цел? Така че не споделих мислите си с никого, дори с Корайс и Полило.
Плъзнаха слухове, че Джинах се обогатявал за сметка на армията и на Ориса като цяло, че имал специални отряди, пратени да претърсват ликантийските жилища за злато и други ценности и тайно да ги пренасят в крайградските му имения. Само че никой не беше виждал тези мародерски групи с очите си, затова аз скастрях строго всеки, който си позволеше да повтори мълвата в мое присъствие. Ала когато генералът ме привикаше за едно или друго, самата аз се изкушавах да търся в поведението му признаци за подобна алчност. Но на лицето му виждах само лоши предчувствия — ставаше все по-ясно, че не ще можем още дълго да поддържаме обсадата на замъка. Имаше и реален страх в очите му, особено когато шпионите докладваха за слухове, че властелините са на крачка да завършат смъртоносно заклинание, което щяло да унищожи Ориса веднъж и завинаги.
Най-накрая денят за разплата дойде — макар че както обикновено, и този път нямаше никакви предзнаменования или поличби, които уж придружават подобни събития.
Генерал Джинах ни събра за поредната утринна атака срещу непревзимаемите стени на замъка. От всички ни лъхаше уморена безнадеждност. Сержантите крещяха на войниците да се строят. Последваха още заповеди на висок глас, а войниците псуваха офицерите и съдбата, докато се подреждаха неохотно в бойна формация. Изпосталели волове влачеха тежки обсадни машини през калта — тарани, подвижни кули и огромни катапулти. Мъже със стълби заеха позициите си и заоглеждаха нервно стените. Междувременно врагът също се подготвяше за битка. Казани с горещо масло и стопено олово димяха по бойниците; купчини камъни чакаха да бъдат хвърлени връз нападателите; стрелци обтягаха тетивите на дългите си лъкове и избираха най-правите си стрели; пиконосци оформяха смъртоносна гора от остриета по парапетите. Нашата армия наброяваше двайсетина хиляди, но от професионалните войници бяха оцелели само няколко хиляди, сред тях и моите двеста жени. Останалите бяха магазинери, касапи, общи работници и бивши роби. Що се отнася до врага, нямахме представа за числеността му — може да бяха десетина хиляди, може и повече.
Когато звукът на рогове разцепи въздуха и войниците от двете страни заудряха уморено по щитовете си и закрещяха прегракнали обиди по адрес на противника в обичайната вече прелюдия преди битка, аз поведох десет гвардейки встрани от бойното поле, на мисия, наредена не от Джинах — макар той да се кълнеше, че идеята била колкото на Гамелан, толкова и негова, в което аз дълбоко се съмнявах.
Планираната диверсия граничеше със самоубийство. Именно затова поведох лично малобройния си отряд, който бях подбрала внимателно и който включваше двамата ми главни легати. Възнамерявах да ги върна живи до една, а ако не успеех, щеше да ми остане поне слабата утеха, че не съм поверила мисията на някой не толкова опитен или способен. А и не ставаш за командир, ако не си готов да отидеш там, където пращащ подчинените си.
Бяхме почернили лицата и всички открити части на кожата си с опърлен корк, а на оръжията ни беше направено заклинание така, че да не отразяват светлината. Бяхме без доспехи, защото тежестта им можеше да ни забави и да ни превърне в лесни мишени. Облечени бяхме само с тъмни къси туники, шапки и прилепнали бричове.
Стрелкахме се от едно прикритие към следващото, движехме се с лекота и в пълно мълчание, разбирахме се с отработен език от жестове и сигнали, все едно бяхме части на едно тяло. Първата ни цел бяха руините на една външна стражева кула, която никоя от страните не успяваше да задържи задълго и която достигнахме, без врагът да ни забележи. Клекнахме до високата й стена и Полило сплете пръсти в люлка. Пъхнах крак в това „стреме“ и Полило ме подхвърли нагоре към стърчащите от разбитата стена греди, част от пода на втория етаж. Увиснах с две ръце на една от гредите, изтеглих се нагоре и легнах по корем отгоре й, като се надявах да не съм обсипала другарките си с твърде много разместени от акробатичния ми номер отломки. Остър камък се впи в едната ми гърда, когато се обърнах на хълбок и свалих от рамото си намотаното въже. Вързах го с двоен възел за гредата и го пуснах надолу. След миг Корайс се покатери при мен. Намери си стабилна опора и се зае да помага на останалите в последния етап на придвижването, докато аз притисках допълнително въжето с тежестта на тялото си. Цялата операция премина в мълчание, чуваше се само скърцането на кожените портупеи, стърженето на ботушите ни и по някое приглушено тропване откъм увитите ни в парцали оръжия.