Последна се изкатери Полило. Ръцете ми изтръпнаха от напрежение, докато придържах изопнатото от тежестта й въже — тя беше два пъти по-тежка от останалите, — но така или иначе след няколко секунди Полило се присъедини към нас върху подпората от гниещо дърво. Свали тежката торба, която й бях поверила, и я хвърли на камъните, после се ухили.
— Е, време е да пуснем малко кръв на ликантийците — каза тя и потупа бойната брадва, затъкната в колана й. — Безценната ми приятелка е жадна, милата.
— Задачата ни е да отвлечем вниманието, легат — напомних й аз. — Убиването на ликантийци е доста назад в списъка ни за днес.
Полило се нацупи като разочаровано дете.
Корайс я шляпна по гърба да я извади от вкиснатото настроение.
— Ще ти хвана някой, обещавам — каза тя. — После можеш да му счупиш тънкото вратленце. — Показа нагледно с ръце, сякаш извиваше шията на кокошка, и тракна с острите си зъбки, имитирайки звука от счупена кост.
Полило отметна глава да се засмее с цяло гърло, но се усети навреме, захлопна уста и хвърли виновен поглед към стените на замъка, които се издигаха съвсем близо до нас.
— О, Корайс, какво щях да правя без теб? Кой щеше да ми оправя настроението?
— Е, щом това те разведрява, златце, обещавам да ти хвана двама.
Слушах само с половин ухо породените им от напрежението закачки, заета да оглеждам внимателно централната стена на морския замък — по нищо не личеше да са ни забелязали; после преместих поглед към бойното поле, от което бяхме дошли. Жреците бяха издигнали малка платформа в средата на редиците ни. Неколцина от тях, петима или шестима, се бяха качили на платформата, пееха и хвърляха заклинания, придружени с драматични жестове. В средата им стоеше Гамелан. Внезапно той вдигна високо ръце. Усиленият му от магия вик прогърмя по цялото бойно поле.
Иззад стените на замъка се чу също толкова силен рев от подсилените гърла на властелините. Въздухът изпука от рева, после се пръсна на парчета. А след това се надигна вой, така пронизителен, че всички се свихме, стиснали очи и запушили уши да намалим болката.
И тъкмо си дадохме сметка, че се държим като глупави новобранки, видели първите стрели да излитат към бойните линии и убедени, че всяка от тях е насочена право към сърцата им, когато битката на магии започна. Утринното небе потъна в среднощен мрак, магически огньове лумнаха над главите ни, легиони демони се сблъскаха с нечовешки вой. А на земята обикновени човеци хукнаха под строй напред.
Това беше уговореният знак и ние се вмъкнахме през един тесен процеп в полуразрушената кула. Хвърлих въжето към централното помещение на приземния етаж и се спуснах долу. Стената откъм замъка се беше сринала почти изцяло и нищо не ни скриваше от погледа на някой бдителен войник на крепостната стена горе. Полазиха ме тръпки. За пръв път се озовавах толкова близо до зловещия замък. Именно тук бяха затворили Амалрик, него и Дженъс Грейклок, първо в апартамент високо в една от кулите, където се бяха опитали да ги пречупят с магии, а после дълбоко под земята във влажните зандани. Овладях се — целта на мисията ни беше да унищожим това зло, от огромните камъни на зидарията до самите властелини, които го контролираха от сърцевината. Безсмислено беше да си пилея времето с лоши предчувствия като някоя излязла на пазар домакиня, уплашена от мънкането на смахната ясновидка.