Изоставената стражева кула ни беше препречвала пътя към тесен корниз от отдавна застинала лава, който започваше на трийсетина стъпки по-нататък и се виеше около крепостната стена. В най-тясната си част корнизът беше широк колкото дължината на копие и два пъти по толкова в най-широката, както бях установила през последните два дни, докато разузнавах отдалеч терена на възложената ни мисия. Не оставайте с грешното впечатление, че този корниз представляваше слабо място, от което армията ни да се възползва. От едната му страна, както казах, се издигаше непревзимаемата крепостна стена на замъка. От другата си страна корнизът пропадаше право надолу — вертикална и гладка като стъкло скала, двеста стъпки и повече, чак до пълното със закотвени кораби пристанище.
Дадох знак и Корайс с още три от гвардейките се спуснаха върху корниза. Чу се приглушен вик и ние, останалите шест, извадихме оръжията си — явно ликантийците бяха оставили наблизо наблюдателен пост или дори патрулиращ отряд. Полило хвърли торбата и посегна за брадвата си. Спрях я намръщено — Корайс щеше да извика, ако имаше нужда от помощ. Полило замърмори под нос, докато слушахме звънтежа на оръжия, и аз знаех, че кръвта й е кипнала. После се възцари тишина. Чакахме затаили дъх и след малко Корайс се появи, махаше ни да я последваме. Полило изръмжа ревниво, когато видя окървавения й меч. Корайс се усмихна, после сви рамене — нищо не можеше да направи по въпроса. Дълг и така нататък. Изсъсках им да престанат с глупостите и да внимават. После всички прибрахме оръжията си и поехме на бегом по корниза.
Заобиколихме почти наполовина замъка, преди да стигнем мястото, което бях избрала. Тук корнизът се разширяваше, мястото беше достатъчно за половин рота, да речем, половин рота, която щеше да бъде смазана за броени минути от защитниците върху стената — невъзможно беше да се организира мащабно нападение от тази позиция, нито да се пратят подкрепления. Само че аз не бях избрала мястото заради ширината му — сторило ми се беше, че различавам врата в стената тук, при една от ъгловите кули, а слабо заклинание за подсилване на зрението беше потвърдило догадката ми. Чудила се бях защо са избили врата тук, замислих се върху същото и сега. При самия ръб на скалния пропад се виждаха останките на каменна основа с неясно предназначение — може да беше поддържала повдигащ механизъм, кран или нещо подобно. Може би вратата е била таен вход за доставки, изтегляни директно от корабите и прибирани на скришно място. Потръпнах, защото въображението ми не стигаше да се сетя за нещо толкова ужасно, че властелините да го крият от покорния си до скудоумие народ.
Когато предния ден казах на Полило и Корайс за тайния вход, който съм видяла, очите им заискриха. Дали пък не бихме могли да разбием някак вратата? И да вкараме отряд в самия замък? Побързах да сложа край на фантазиите им. Знаех, че властелините и военните им командири не може да са толкова глупави и че подобно слабо място в защитата им, макар и труднодостъпно, отдавна е било зазидано. Сега, когато наближихме, видях, че съм била права. Вратата наистина беше зазидана и светлият цвят на хоросана показваше, че е зазидана от години. Навярно бихме могли да я сринем с огромен таран, ако имаше начин да го докараме тук, но такъв начин нямаше. Вратата все пак бе вдъхновила Гамелан и той нанесе някои промени в плана на операцията.
Под нас се виждаше устието на пристанището и извивката на колосалната верига, която блокираше достъпа до него. Всяка от брънките беше колкото рибарска лодка. Веригата беше позеленяла от годините, покрита с провиснали водорасли и слуз. Часове наред я бях оглеждала, докато планирах мисията, питах се дали не бихме могли да се придвижим по корниза до мястото, където гигантска скоба я свързваше с крепостната стена. Ала предположих, че корнизът се стеснява, преди да стигне края на веригата, и сега виждах, че съм била права. А дори да не беше така, каква полза? Без значение по какъв начин се спуска и вдига веригата — знаех, че освен лостове, макари и инженерна мисъл е намесена и магия, — това ставаше от кулата в другия й край, която се охраняваше не по-зле от самия замък.
Насочих мислите си към непосредствената ни задача и се засрамих. Държах се глупаво като млад и зелен ефрейтор, който все се оглежда за онзи велик удар, за онази единична атака, която не само ще ни спечели войната, а и ще покрие автора си със слава. Днешната ни задача беше много по-прозаична и в най-добрия случай щеше да удари едно рамо на главната атака, която се подготвяше далеч зад нас.