Студени тръпки плъзнаха по гръбнака ми. Обзе ме зловещото чувство, че ме наблюдават враждебни очи. Плъзнах поглед по бойниците горе, но не видях нищо подозрително. Само че с годините се бях научила да ценя предчувствията си, затова заоглеждах и стените, търсех прозорец или дори тесен отвор за стрелба с лък, откъдето някой би могъл да ни наблюдава. Но не видях нищо.
Зачудих се за миг дали Амалрик не е бил затворен именно в тази ъглова кула — споменал беше, че от прозореца на луксозния си затвор имал пряк изглед към пристанището и веригата. Не. Тези стени бяха голи, без прозорци — издигаха се гладки и ненакърнени, с изключение на отдавна зазиданата врата в основата. Амалрик явно е бил затворен другаде. Ала въпреки всичко усещането, че ме наблюдават, остана.
И тогава чух нещо. Глас, но не съвсем, който ми прошепна предупреждение, макар да не различих нито думите, нито пола на говорещия. Странният глас ми беше смътно познат и потръпнах, защото в кратък пристъп на лудост си помислих, че може да е Халаб, моят отдавна мъртъв брат. Амалрик ми беше разказвал как призракът на Халаб му се притекъл на помощ в Далечното царство. Макар винаги да съм смятала, че Амалрик е разумен човек, имаше период, когато вярвах, че въображението му често взема връх над разума под въздействието на онзи фантазьор и негодник Дженъс Грейклок. Или пък в Далечното царство пиеха силно вино.
Отърсих се от тези мисли и дадох уговорения сигнал. Полило метна торбата на рамо и скочи напред. Хукнах след нея през откритото пространство. Едрата жена се движеше леко въпреки тежестта, която би затруднила дори двама силни мъже. Спряхме в най-широката част на корниза и Полило отвори торбата. От нея се изсипаха три масивни кристални сфери заедно с чудато съоръжение, създадено от нашите магьосници в оръжейните им работилници. Състоеше се от дълъг три стъпки цилиндър, заоблен от едната страна, и триножник на колелца за основа. Цилиндърът се удължаваше двойно на принципа на телескопа, същото важеше и за краката на триножника. Докато се мъчех да сглобя джаджата, слънчев лъч проби магическата мъгла и ни окъпа в светлината си. Проклех несръчните си пръсти, защото знаех, че всеки миг може да ни забележат от стената. Ала накрая все пак сглобих проклетията, а Полило нареди сферите в триъгълник. Корайс и останалите ни другарки се подредиха в заучената формация — бяхме я упражнявали половината нощ под ръководството на Гамелан.
Полило се мръщеше — и тя като мен нямаше вяра на магиите. Редно беше да пратят с нас жрец, който да свърши тази част от работата. Гамелан беше настоял да ни придружи, но генерал Джинах отказа — без обяснение. Не се съгласи да ни отпусне дори някой от младшите и следователно не толкова незаменими магьосници. Полило откачи брадвата от портупея си и зае стойка за удар. Аз извадих малка торбичка от кесията на колана си и поръсих сив прах върху едната сфера, после и върху другите две. Прахта беше от стрити кости на загинали бойци. Убедена, че изглеждам като последната глупачка, занареждах напевно заклинанието, което Гамелан ми беше набил в главата:
Отстъпих и извадих меча си. После отметнах глава, поех дълбоко дъх и нададох бойния вик на Маранонската гвардия. Сестрите ми подеха крясъка. Гласовете ни набираха сила, докато пронизителният дюдюкащ вой не надви рева на бойното поле зад нас. А после зачакахме — бяхме само десет и със сигурност щяхме да умрем. Видях разни хора да тичат по стените горе и се стегнах да посрещна онова, което щеше да стане.
Изведнъж гъдел плъзна по цялото ми тяло. Косата ми се изправи, зърната ми щръкнаха като камъчета. Гъделът преля в топлина и се устреми към корема ми. Вля се в утробата ми, набра сила и лумна в горещ огън. Изкрещях в екстаз от силата на този пламък и чух сестрите ми да правят същото, докато десетте ни гласа не зазвучаха като рева на огромна тълпа. Усещах, че вече не съм един воин, а десет. А после десетте се умножиха десетократно и аз вече бях сто жени, които разсичаха предизвикателно въздуха със сто меча. А край мен имаше още деветстотин мои сестри-воини, жадни за кръвта на враговете.
Гамелан ни беше обещал, че в очите на врага ще бъдем като хиляда бойци, изскочили сякаш от самата земя. И наистина, чух викове на изненада откъм стената горе и разбрах, че старият жрец не ни е излъгал. Бойна ярост се надигаше в гърлото ми и ме тласкаше да дам заповед за атака, ала разумът удържа пред отприщеното ми с магия въображение и вместо това извиках на Корайс. Легатът и още една от жените се спуснаха към съоръжението и го затикаха напред. Заобленият му край се удари във вратата и макар цилиндърът да беше твърде малък, за да остави дори драскотина, звукът, който издаде при сблъсъка, беше като от огромен таран — и точно като такъв го виждаха противниците ни. Въздухът за миг потрепна и аз зърнах онова, което виждаха те — чудатото устройство се беше превърнало в огромна бойна машина, извисила снага над двестате жени-воини, които го управляваха, машина достатъчно голяма и тежка, за да разбие зазиданата врата. Останалите осемстотин бяхме облечени в искрящи доспехи и размахвахме най-различни оръжия в добавка към гигантския таран — брадви и лъкове, пики и арбалети, абордажни куки и стълби. С две думи, бяхме страховита гледка.