Понеже не исках да завърша инструктажа си с лъжа като тази, се замислих за миг, после казах:
— Всеки, който поеме курс към тазнощната битка, поема към благородна кауза. Боговете стоят зад Кония!
А после ми остана само да чакам и да се моля.
Корайс стоеше до мен на фордека. Напредвахме към Тичино и светлините на порталните градове избледняваха бавно зад нас. Обърнах се да се върна на квартердека, но Корайс вдигна ръка да ме спре.
— Когато се върнеш в Ориса — каза тя, — би ли организирала турнир по стрелба с лък на мое име, рано през пролетта? И нека е отворен за всички желаещи, особено за момичета, които биха проявили интерес към гвардията.
Отворих уста, но смених в движение онова, което възнамерявах да кажа:
— Обещавам. А ти ще си главният съдия и лично ще извършиш жертвоприношението в чест на Маранония.
— Нека жертвоприношението е от пролетни цветя. Рози, глицинии, люляк и така нататък — каза тя. — Не искам да се пролива кръв в мое име.
— Добре — казах аз. — Но при едно условие. Ще трябва да си държиш ръчичките далеч от кандидатките, поне докато майките им гледат.
Корайс се усмихна и посегна към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й.
— Благодаря ти — беше единственото, което каза.
Тичино блещукаше през мъгливия мрак. Скоро щеше да се разбере дали стратегията ми ще проработи. Основните ми притеснения не бяха свързани с потенциала й, а с вероятността щурмът ни да е бил разкрит с магически средства и да налетим на капан; плюс по-голямата ми тревога, разбира се — дали конианците ще се бият, или отново ще подвият опашки.
Наредила бях незабавна повторна атака по базата на Сарзана не защото ме водеше гняв, нито за да докажа старата поговорка, че за да язди отново без страх, хвърленият от коня ездач трябва да го яхне възможно най-скоро, а защото познавах войниците. След победа, особено категорична като тази, която бяха извоювали войниците на Сарзана, идваше ред на пир в нейна чест. Войниците просто нямат търпение да се напият, да се наядат и да оправят някоя и друга женска, с други думи, да отпразнуват факта, че още са в света на живите.
Най-добре би било, ако можехме да атакуваме в нощта след първата битка, но това нямаше как да стане. Макар че при по-внимателен анализ и след като си спомних колко бяха продължили някои от собствените ми запои след битка и съпровождащият ги махмурлук, атаката срещу Сарзана на втората нощ можеше да свари войската му дори още по-неспособна. Така или иначе, скоро щяхме да разберем. Вече чувах виковете на празнуващите, ритъма на бойни маршове и пиянски песни, виждах блещукането на факли в гондолите, които се придвижваха бавно по каналите на Тичино. За разлика от ярко осветения град, пристанището тънеше в мрак, нямаше ги дори обичайните светлини по мачтите на хвърлили котва кораби.
Дадох заповед и сержант Исмет вдигна и спусна няколко пъти вратичката на ветроупорния фенер в уречения сигнал. Жреците на флагманския кораб трябваше да следят за сигнала и да реагират съобразно. Усетих как вятърът откъм кърмата се усилва. Гамелан, който стоеше до мен, каза с известно облекчение:
— Поне могат да изпълняват заповеди, ако не друго. Засега де.
— И добре правят — изръмжа Полило. — Иначе ще взема да изуча магията и ще им направя заклинание, от което малките им пишки ще се спаружат съвсем и ще окапят.
Погледна към Корайс, очакваше подобаваща реакция на пиперливата си шега, но тя само се усмихна вяло и продължи да мълчи. Полило свъси разтревожено вежди, но после сви рамене и тръгна към катапултите, за които отговаряше.
Платната се издуха и Дубан даде заповед да приберат бушприта — вятърът беше предназначен да подпомогне другите, по-бавни съдове. Така и стана — големите главни платна на авангарда се издуха и пострадалите от предишната битка корпуси заскърцаха от допълнителната скорост. Белокапи вълнички накъдриха повърхността зад кърмите им. Корабите на капитан Йезо ни подминаха, като пореха с максимална скорост водата — тяхната задача предхождаше нашата.