Корабите-костенурки избухнаха. С мрачно задоволство си помислих, че оръжието на властелина, което бяхме видели за пръв път в морето с вулканите, сега беше дало плод и се беше обърнало срещу него. Всички костенурки бяха уловени от заклинанието и пламтяха като клади. Бронираната обшивка, която преди ги защитаваше от стрелите, сега се беше превърнала в смъртоносен капан. Видях само неколцина моряци да се измъкват през люковете, преди корабите да догорят до ватерлинията, да се килнат и да потънат, погълнати от магически огън, който гореше по-бързо от всеки пожар с естествен произход.
Пристанището грееше като посред бял ден. Градските светлини се умножаваха — Тичино се събуждаше бавно от пиянския си ступор, но аз нямах време да мисля за това, защото ме чакаше ново заклинание. Лично аз не го смятах за необходимо, но конианците вече се бяха пречупили пред една илюзия и не исках да загубя и тази битка заради същото нещо.
Гамелан беше подготвил един мангал и аз поръсих в пламъците му сушени билки, сред тях хмел и седефче срещу чужда магия и розмарин като пазител срещу смъртта.
Малкото облаче дим растеше и растеше, разстла се зад нас, плъзна се през конианските кораби и изчезна. Предупредила бях адмирал Базана, че ще направя заклинание, което да противодейства на илюзията с живите мъртъвци, и че той трябва да уведоми хората си, за да не се стреснат, но въпреки това до слуха ми достигнаха уплашени викове, а два от корабите се отклониха от курса си. Изпсувах, но и за това нямах време, защото петте кораба на капитан Йезо наближаваха целите си, а именно петте морски порти, които свързваха океана с градските канали и които обикновено бяха затворени, за да намалят ефекта на прилива. Видях войници да се стичат в боен ред към брега и да засипват корабите на Йезо със стрели и копия. Но беше твърде късно.
Стана време да сваля жреческия си плащ, доколкото го имах, и да се върна към онова, което умеех най-добре. С меч в ръка, скочих от квартердека и хукнах напред по ураганния мостик към чакащия ме атакуващ отряд. На лицето на Зиа светна студена усмивка, за която тя едва ли си даваше сметка на съзнателно ниво, после принцесата отправи поглед към растящите пред нас докове на Тичино.
Петте кораба на Йезо и петте морски порти… наредила му бях да ги атакува директно от морето, където водата щеше да е най-дълбока. Единият от щурмуващите кораби се отклони от курса, може би случайно, или пък кормчията му беше улучен от стрела, заора в дъното и се удари силно в дигата. Ала вражеските войници явно не бяха осъзнали истинската цел на атаката, защото част от тях прекратиха стрелбата по другите четири кораба и насочиха усилията си към пострадалата галера, която не беше успяла да изпълни мисията си. Секунди деляха корабите на Йезо от сблъсъка и аз видях, че хората му наистина са толкова дисциплинирани, колкото твърдеше. Без да обръщат внимание на стрелите, моряците вече режеха въжетата, които прикрепваха котвите към импровизирани кранове, издадени над кърмите, както го бяха упражнявали по време на плаването ни дотук, и котвите паднаха с плисък в тъмните води на пристанището.
Четирите кораба на Йезо удариха. Чух раздиращите трясъци през рева на битката — и четирите бяха ударили право в центъра на преградните шлюзове. От силата на сблъсъка моряците изпопадаха по палубите, но бързо скочиха на крака, докато осакатените кораби полягаха на една страна, и хукнаха към импровизираните лебедки, които бяхме сковали върху квартердеците, за да изтеглят корабите настрани с помощта на спомагателните котви.
Чух как Стрикер крещи да опънат всички платна и как Дубан крещи на гребците да напрегнат мишци докрай, но вниманието ми беше съсредоточено върху корабите на Йезо. Бавно и с цената на много усилия един, два, а после и три кораба тръгнаха назад и освободиха подхода към каналите. Мълниеносно движение привлече погледа ми към четвъртия — веригите и на двете котви се бяха скъсали. Но три от портите бяха отворени и ни осигуряваха достъп до сърцето на града. Чола Ий крещеше от флагманския си кораб, аз крещях от нашия, греблата щръкнаха във въздуха и се обърнаха за загребване и галерите ни литнаха под подновения напор на магическия вятър. Чух дърво да се цепи с писък, когато един от корабите заора в каменните брегове на канала, но нямаше значение колко тесни са ръкавите, стига да се движехме напред.