После каналът се разшири, вече можехме да гребем нормално и корабите ни възстановиха част от изгубената скорост. Архитектите на Тичино бяха разположили каналите по права линия от прибоя до централния градски площад. И тъкмо това иначе ефективно и логично архитектурно решение сега подписа смъртната присъда на града. Право пред нас се виждаше празният площад и исполинската кръгла кула на Сарзана. Хвърлих поглед назад, чула трясък на ожесточаваща се битка, и разбрах какво става. Хората на Йезо слизаха от корабите си, както им беше заповядано — плуваха, скачаха или се прехвърляха по дългите дъски, които бяхме качили на палубите като един вид импровизирани мостици. Следващата им задача беше проста — да създадат паника в града с огън и меч. Казано им беше да не закачат населението и да се въздържат от плячкосване, макар че не си правех излишни илюзии за изпълнението на последната заповед. Скоро, ако битката в пристанището вървеше по план, и другите кониански кораби щяха да свалят войници на брега със същата задача.
Хаосът ми беше необходим, за да отвлече вниманието на истинските ни врагове от моите гвардейки и наемниците на Чола Ий, които се придвижваха все по-навътре в града, за да ги стиснат за гърлата.
Чух Дубан да крещи гневно, когато „неговият кораб“, т.е. нашата галера, се натресе в каменния кей в края на площада, но какво от това? Ако оцелеехме, конианците щяха да ни построят хиляда пъти по толкова кораби, преди да отплаваме към дома. Мостиците изтрещяха и ние се юрнахме към брега, хукнахме по каменните плочи на централния градски площад. И от другите галери скачаха хора. Ала нямах време да спирам, нито да се огледам дори, защото тичах презглава към стълбището, което се извиваше нагоре към подстъпите на кулата. Имаше пет, не, шест постови, но те вече бяха мъртви или залитаха по стълбите със стрели в гърдите.
Подстъпите бяха отворени, виждах вътрешността на кулата и се затичах още по-бързо, затичаха се и другите с мен, преди портите да се затворят отново. По протежение на кръглата стена горе имаше стрелци и една стрела се удари в тухла до мен и отскочи. После запяха нашите лъкове, стрели литнаха нагоре и бойниците се опразниха.
Чух бойните викове на моите жени. Корайс дюдюкаше като побесняла лисица. За миг ме обзе дива радост. Точно за това бях изградила гвардията, за това ги бях повела. Сега те бяха моето грейнало бойно острие, с което да нанеса смъртоносния удар. Бяхме едно в онзи миг, в онзи пропит с кръв бяг по подстъпите край разкривените тела на мъртви войници. Ето такъв трябваше да е животът ми, а не безкрайни досадни дежурства, нито ломотене на заклинания над огъня като някоя дърта селска вещица… но дори в онзи нажежен миг и през пелената на кървав екстаз си дадох сметка, че не съм съвсем права.
Бяхме на няколко метра от късия тунел в стената на кулата, когато чух стържене на ръждясващ, клеясал от дълго бездействие метал и видях железните шипове на решетка да се спускат от жлеб в тавана. А после Локрис и Полило я подпряха, преди да се е спуснала докрай. Четири други жени — помня само едната, легат Нюстрия, другите съм ги забравила — се стрелнаха покрай мен и едната запречи копие в жлеба, по който трябваше да се спусне втората, вътрешна решетка. Стоях в центъра на тунела и гледах как Полило удържа самичка желязната решетка, а после Локрис се върна, повлякла тежко дърво… изправи го и го натика под решетката. Пътят беше отворен.
По подхода вече тичаха гвардейките от другите галери, следвани от Чола Ий и неговите мъже. На площада долу зърнах трима души: единият беше Гамелан, несломим дори в слепотата си, другите бяха придружителките му. По подхода лежаха трупове, трупове на мои гвардейки, толкова много, че погледът ми се дръпна като опарен и аз го насочих обратно към вътрешността на крепостта в края на тунела. Някъде над мен, през отвор в тавана на тунела, звънна тетива и дълга стрела се заби дълбоко под ребрата на Локрис. Тя извика, стисна инстинктивно стрелата, направи две крачки и умря. Една гвардейка пусна стрела в отвора на тавана, но там вече нямаше никой, или поне не чухме звук от попадение.
Хукнахме отново и навлязохме в по-мекия мрак на вътрешната крепост под надвисналите кръгли стени. Чудовищните порти бяха залостени, а пред тях чакаше взвод стрелци.
Изкрещях на жените да залегнат и всички се проснахме по корем, точно както го бяхме упражнявали стотици пъти. Зиа тупна от едната ми страна, а миг по-късно тетивите на дългите лъкове изплющяха гръмовно като скъсани корабни въжета и стрелите разцепиха въздуха над нас и повалиха неколцина от мъжете на Чола Ий, които така и не се бяха научили да залягат.