На пет метра от мен Дика скочи на крака и викна:
— Напред! — И хукна с вдигнат меч. Никой не я последва и преди да успея да извикам предупредително, първата редица стрелци клекна и втората пусна стрелите си. Дика се разтресе и падна, мечът й литна към небето.
Нощта изведнъж почервеня, не със заревото на пожари, а с аленото на кръвта — гвардията скочи и нападна с крясъци на безгранична ярост, заля вътрешния двор като живак, като светкавица. Исмет беше до мен, тичаше и ръмжеше като дива котка за любимата си, вълната гвардейки заля с меч и бойни брадви стрелците, преди да са извадили нова стрела от колчаните, и ги помете до крак. И гвардейки паднаха в мелето — в онзи кървав миг Нюстрия и Джасена също срещнаха смъртта си.
Отделих секунда да оплача Дика. Тя, разбира се, беше сгрешила, като се бе втурнала напред преди втория залп на защитниците, но пък беше загинала храбро и начело на атаката.
Огромните порти към вътрешната крепост бяха залостени, но внезапният ни щурм не беше оставил време на войниците да затворят малката врата за излаз от обсада и преди някой от другата страна да е реагирал, нахлухме през нея.
Незнайно как Полило ме беше изпреварила и сега трима войници връхлитаха отгоре й. В техните очи сигурно приличаше на фурия, на машина за смърт, но за мен движенията й бяха много точни, много бавни и икономични — тя изтласка с тъпото на брадвата си първия мъж към втория и докато те залитаха, изгубили равновесие, промени захвата си, нападна с брадвата като с алебарда и заби извития й ръб в гърлото на третия. Без да променя стойката си, освободи върха на брадвата миг преди първите двама да й налетят. Изтласка меча на първия все едно беше суха пръчка и при обратния замах сряза гърлото на втория. Първият изпищя и се опита да побегне, но Полило, със същите прецизни и изчистени движения, все едно демонстрираше изкуството на боя с брадва пред зяпнали в страхопочитание новобранки, хвърли оръжието си, то се заби в гърба на побягналия войник и той се пльосна като пронизана с харпун риба.
Някакъв мъж се втурна със закривена брадва в ръка и Зиа отсече с меча си дървената дръжка на оръжието, а с него и ръката на нападателя. Кръв бликна от раната, мъжът изкрещя и падна.
В този миг усетих как направеното от Гамелан заклинание се стопява и разбрах, че стоя гола пред погледа на властелина. „Чух“ вик на изненадана ярост и всички усетихме как каменната настилка под краката ни стърже и се размества, сякаш сме попаднали в епицентъра на земетресение, но аз знаех, че това е просто друг знак за шока на властелина, осъзнал със закъснение, че е бил измамен и че още съм жива.
Изкрещях нова команда и се втурнахме по дълъг лъкатушен коридор. Врати се отваряха и войници изскачаха на групи, стрели ни подминаваха или намираха целта си, копия звънтяха в каменни стени, докато защитниците на Сарзана се опитваха да ни спрат, да се прегрупират — неуспешно, и накрая да спасят кожите си с бягство. А после коридорът свърши, таванът се издигна и се озовахме в тронната зала на Сарзана. Куполът се издигаше на трийсетина метра височина, залата беше с диаметър деветдесет метра и повече. Стените тежаха от огромни гоблени и бойни знамена между стойките със запалени факли, а по едната се лееше огнена завеса.
В помещението бяхме само ние… и Сарзанът на подиум в центъра. Или това поне видяха моите гвардейки, Чола Ий и шепата мъже, които ни бяха последвали по коридора.
Аз видях и друго.
Надвиснал над Сарзана, като кукловод над марионетката си, се издигаше властелинът! Издигаше се огромен, десет метра висок, а погледът ми различаваше каменните блокове на отсрещната стена през не съвсем материалното му тяло. Ръцете му се вдигаха за удар.
Корайс вдигна лъка си, изпъна го докрай, широкото острие целуна дървото, пръстите й стискаха уверено стрелата, издърпана чак до ухото й. Беше спокойна и уверена, все едно демонстрира умението си на казарменото стрелбище. Стреля и стрелата полетя право към Сарзана. Ръката му се протегна и мога да се закълна, че се движеше бавно като муха в мед, но въпреки това улови стрелата във въздуха и я скърши между пръстите си. В същия миг чух силен пукот и лъкът на Корайс, същият, който беше изработила с толкова любов и търпение преди години, се счупи като вейка, или като стрелата, която Сарзанът захвърли презрително.