Стрелнахме се отчаяно към подиума, а Сарзанът вече вдигаше ръка, пръстите му събрани и извити като змийска глава, сетне зелен огън като онзи, който се събира по корабните мачти по време на буря, припламна, вплътни се в топка и полетя към нас. Корайс падна. Помислих, че е загинала, но тя скочи отново на крака с окървавено като след побой лице. Нова топка зелен огън се появи в ръката на Сарзана, а Корайс извади кинжала си, отри го в ивицата от робата му над лакътя си и го метна. Не беше магьосница, нито си бе приписвала някога способностите на жрец, но талисманът, който носеше вече толкова време, изглежда, беше попил част от омразата й към Сарзана, задето едва не я беше посрамил.
Хвърлянето й беше повече от точно и кинжалът се заби в гърдите на Сарзана, точно под гръдната кост. Той изкрещя, агонизиращ вой като на ранено животно, а после писъкът му се превърна във вик на радост, в дрезгав крясък:
— Свободен съм!
В същия миг усетих, че властелинът си отива.
Сарзанът издърпа кинжала от гърдите си и го метна обратно към Корайс. Острието се стрелна към нас като нападаща змия и се заби в гърдите й. Не знам дали в онзи момент Сарзанът вече беше мъртъв, или могъщата му магия го беше предпазила някак от смъртоносното попадение на Корайс, нямаше и значение. Защото аз вече стоях на подиума и замахвах с меча, сбрал в себе си цялата ми болка и ярост. Посякох го в рамото, точно до врата, толкова силно, че мечът спря чак в гръдната кост. Бликна кръв и Сарзанът се свлече безжизнено, докато измъквах меча от тялото му.
Ала аз не исках да поемам излишни рискове и продължих да сека, също като Исмет преди, а после метнах кървящото му сърце в угасващите пламъци на камината. Може би трябваше да го запазя като сувенир, но не намерих сили, толкова яростен беше гневът ми заради Корайс. Пламъците поеха сърцето на магьосника и лумнаха бясно, сякаш подхранени с цяла кофа масло. Залата потрепна като в лятна мараня и земята отново се разтресе под краката ни, после чух далечния вой на демоните, които отнасяха душата на Сарзана, доколкото беше останало нещо от нея. Така или иначе, пребиваването на тиранина в нашия свят беше приключило окончателно.
Но не за това мислех тогава. Хукнах към Корайс, чиято глава почиваше върху коленете на Полило.
Още беше жива, макар да личеше, че злокобният вестител ще я приласкае всеки момент. Обърна поглед към мен, направи опит да се усмихне, но не можа.
— И без това… от мен би излязла… кофти възрастна дама — каза тя; после от устата й шурна кръв и тя си отиде.
Полило вдигна очи към мен.
— Уби я магия — прошепна толкова тихо, че само аз я чух. — Точно както ще убие и мен.
Изправих се. Зиа се приближи, но на мен не ми беше до утешения.
Знам, че рано или късно всички ще умрем и че като бе избрала войнишкия живот, Корайс беше избрала и войнишката смърт. А преди да умре, беше сразила Сарзана. Ала в онзи момент бях готова да разменя и него, и всички други трижди проклети конианци срещу живота на моята Корайс.
22
На път към дома
В повечето земи богът на победата има великолепни криле, а лицето му е образ и подобие на свирепо благородство. А е редно да го изобразяват като върколак, който вие над изкормената си жертва. Никога не съм намирала победата в сражение за благородна, още по-малко за сладка. Е, има нещо като краткотрайно въодушевление — докато се хвалиш с надебелял от виното език пред другарките си как си изиграла и надвила някой особено хитър противник. Ала войнишката радост скоро започва да бие на кухо, когато си дадеш сметка, че си жива благодарение на слепия късмет, който е обърнал гръб на много твои другарки.
И други бяха загинали, извън загубите сред моите гвардейки. Фокас беше загинал от случайна стрела, докато галерата на Чола Ий се промъквала през каналите. Загинали бяха също капитан Медудут и адмирал Йезо; Нор, който, надявах се, беше намерил относителен покой в смъртта; и стотици кониански войници и моряци, чиито имена не знаех. Много години щяха да минат, преди тази победа да се отърси от траурните флагове.
Върнахме се в Изолда като герои. Кораби и лодки прииждаха да ни поздравят от пристанищата на всички острови по пътя. Тромпети и рогове тръбяха в наша чест. Хълмовете чернееха от конианци, излезли да ни поздравят за завръщането. Но в трюмовете ранените стенеха, а по палубите жреците благославяха труп след труп и пъхаха монети под езиците им, за да умилостивят Злокобния вестител, когато дойде да ги прибере в леговището си. Не говорех с никого, дори с Гамелан, дори със Зиа, лежах по цял ден в леглото си и скърбях за Корайс и за всички жени, с които бях нахранила демоните на войната. Останали бяхме петдесет. Петдесет! От стотиците, които бях повела срещу Ликантия. Не плачех; скръбта ме беше вкаменила. Когато се събудех сутрин, не бързах да отворя очи… вместо това се молех, когато ги отворя, кошмарът да е свършил и Корайс да ме гледа отвисоко със саркастичната си усмивка. Липсваше ми. И още ми липсва. Ако има друг живот след този, дано двете тръгнем отново под едно знаме.