Гласът на майка ми прошепна:
— Последвай ги.
И без никакво предупреждение се озовах в центъра на вихър. Падах от огромна височина през мрак и шеметни светлинки. В ушите ми ревяха и виеха някакви неща, други неща лаеха, имаше и такива, които пищяха в безконечна агония. Усетих миризма на сяра, кръв и изпразнени от страх черва. Беше ми студено, много студено. Студено като да се порежеш с нож в зимно море. Студено като дъжда на Злокобния вестител, който се излива веднъж на сто години и убива гори, поля и хора. А после вече не падах, а тичах през обгоряла до черно гора. Пътеката беше тясна и камениста и едва не се пльоснах по задник, когато настъпих голям бял червей, който пресичаше пътя ми. Страхувах се, но знаех, че съм преследвачът, а не преследваният. Далеч пред себе си виждах пантерата, която свърна със скок зад един завой. Затичах се още по-бързо. Зървах тук-там демони да се кискат в обгорените клони. Видях гарвани да се гощават с месата на ранени войници, които викаха за помощ и ме гледаха умолително. Но аз не можех да спра, не смеех да спра, можех само да следвам пантерата.
После мъртвата гора свърши и излязох на покрита със сняг и огряна от луната равнина. Пътеката се превърна в разнебитен от времето път, обсипан с камъни и купчини боклук. Битка се вихреше в равнината. Войници размахваха мечове и брадви, снегът чернееше от труповете им и аленееше от кръвта им. Далеч напред виждах пантерата; още по-далеч — звяра на властелина. На хоризонта се издигаше черна планина и светкавици удряха по върховете й.
Пътят се катереше по планината, стръмен и хлъзгав от лед; започвах да се уморявам. Ала сега пантерата тичаше не пред мен, а до мен и ме насърчаваше да продължа. Напрегнах се и скоро излязохме от поредния проход. В края на пътя имаше черен стоманен замък. Приличаше на демонски череп с кули на мястото на рогата, бойници вместо вежди и огряна от факли порта вместо уста. Видях как звярът на властелина хлътва през портите и те бавно се затварят. Пантерата скочи напред, но беше късно и портите се затръшнаха под носа й. Пантерата изрева гневно и заудря с лапи по решетките. От нейния гняв и моята кръв възвря, сграбчих решетките и нададох бойния си вик.
Видях властелина. Стоеше във вътрешния двор, двуглавият звяр клечеше до него. Този път не беше исполински образ в облак, а с човешки ръст. Но от това не изглеждаше по-малко страшен и когато ме видя, протегна към мен разкривен пръст и извика:
— Махни се!
Огън изригна от пръста му и удари решетките. Извиках от ярост и болка, когато нажежените железа изгориха ръцете ми. Стиснах ги по-силно. Нямаше да се предам. Подуших миризмата на собственото си месо, а после чух някой да вика в ухото ми:
— Рейли! Рейли! — Беше Гамелан.
Пуснах решетките и се озовах в каютата, чух се как крещя предизвикателно. Кутията с талисмана лежеше на пода, където я бях изпуснала. Спаруженото черно сърце се търкаляше до нея. Гамелан ме беше прегърнал през раменете и шепнеше:
— Няма нищо, Рейли. Няма нищо.
Потръпнах, отърсих се от кошмара и казах:
— Добре съм, магьоснико.
Лявата ми ръка пулсираше болезнено. Погледнах дланта си и видях жигосания знак на властелина — двуглавия лъв.
— Той още ли е с нас? — попита Гамелан. — Още ли представлява заплаха?
— Да — отвърнах. — Властелинът е тук.
Разказах на Гамелан всичко, което бях видяла, и той каза:
— Това е изключително сериозно, приятелко моя. Властелинът е успял да си създаде средоточие на сила в някой от призрачните светове. Явно силите му наистина са нараснали неимоверно.
— Но нали току-що го победихме — казах аз. — Би трябвало сега да е по-слаб отпреди, а не по-силен.
— Злото поражда зло, Рейли — каза жрецът. — Както доказа самият Грейклок с непредпазливите си действия. Властелинът е почерпил нови сили от пролятата кръв, от страха и ужаса, от скръбта. Поражението просто е запушило достъпа му до този източник. А когато е погълнал душата на Сарзана… Само тя сигурно се е равнявала на стотина мъртви войници.