Тя стана и хвана ръката ми. Дишането й се беше учестило. Страст грееше в очите й.
— Искам те, Рейли, сега! — възкликна тя. — Моля те!
А аз казах прегракнало:
— Махни тази корона!
Думите ми я стреснаха. Тя се поколеба, после кимна. Свали внимателно тиарата от главата си и ми я подаде. Аз я метнах във водите на фонтана, после грабнах Зиа на ръце и я отнесох по стълбите в спалнята си…
Призори тя се разплака.
— О, Рейли. Толкова съжалявам… — И плака дълго, болезнено, сърцето й се късаше.
— Недей, любов моя — казах. — Ще се оправя. Никога няма да те забравя… но все ще се справя някак.
Тя ме погледна с плувнали в сълзи очи и прошепна:
— Не плача заради теб, Рейли. Плача заради себе си.
Отплавахме в проливен дъжд и нямаше никой на пристанището или хълмовете да ни изпрати. Но седемте кораба, останали от флотилията ни, газеха дълбоко, натежали от жълтици и други съкровища. Най-ценният дар бяха картите в каютата на Чола Ий, които конианците картографи и жреци бяха изработили и с чиято помощ щяхме да намерим пътя за дома.
Бях променила разпределението на гвардейките. Оцелели бяха едва шепа и аз ги събрах всичките под мое командване на галерата на Стрикер. Не исках да ги разпределям по корабите, защото все така нямах доверие на наемниците, особено сега, когато кесиите им тежаха от злато. Имаше и друга причина да ги събера около себе си — преживяното беше взело своята дан от жените, а в трудни моменти Маранонската гвардия си ближе раните в група.
Дъждът беше студен и съвсем неподходящ за сбогуването ни с тези великолепни острови, но източният вятър духаше силно и ни носеше към Ориса. Дъждът и вятърът не спираха, но не заплашваха корабите, и онези от нас, които не бяха ангажирани с управлението, скоро хлътнаха в скучния коловоз на редуващи се ядене и сън. По този начин минаха много дни, толкова безинтересни, че им загубихме бройката, и преди да се усетим, наближихме проливите, които според конианските карти трябваше да ни изведат покрай огнените рифове.
Денят беше сивкав и ветровит като предишните. Видимостта беше слаба, но далеч на север небето лъщеше зловещо, чувахме и приглушеното громолене на вулканите. Както обещаваха картите, на юг от нас имаше земя. Посъветвали ни бяха да се придържаме близо до бреговете й, за да избегнем рифовете на север. Не бивало и да се бавим излишно обаче — заклинанията за определяне на курса, които били направили конианските жреци, доловили голямо зло в тази земя. И така, ние се промъквахме предпазливо и поединично през проливите и макар да не съзирахме нищо подозрително, тягостно чувство обзе всички ни. Докато нашият кораб минаваше през най-тясната част на протока, кожата ми настръхна, сякаш ме наблюдаваха стотици очи. Стори ми се, че зървам с крайчеца на окото си пантерата, прилепила корема о дъските на палубата — с оголени зъби и неспокойно помръдваща опашка. Но когато се обърнах да погледна, я нямаше.
Най-сетне се измъкнахме от проливите — без инциденти и с огромно облекчение. Въпреки това разпънахме бързо платната, нетърпеливи да оставим зад гърба си това странно място. Същата нощ небето се проясни и посрещнахме с ликуване гледката на познати съзвездия. Следващият ден дойде слънчев и топъл и макар че още бяхме далеч от Ориса, за пръв път почувствахме, че наистина се прибираме у дома.
След няколко дни отидох да се срещна с Чола Ий на неговия кораб. Макар да бяхме плавали тук и преди, водите си оставаха повече или по-малко непознати за нас, а и флотилията ни сега беше значително по-малобройна и смятах, че трябва да сме нащрек за пиратски нападения. До външната стълба беше вързана малка лодка — явно Чола Ий имаше и друг посетител освен мен. Казах на моите гребци да вържат лодката ни до другата и да останат в нея, за да не попадне под корпуса на галерата.
Прехвърлих се на палубата точно когато се сменяха постовете. Явно никой не очакваше появата ми — сякаш в доказателство, че сме станали твърде небрежни. Дежурният офицер се стресна, като ме видя, и побърза да отдаде чест. Поздравих го на свой ред, но когато понечи да ме придружи до каютата на Чола Ий, му казах да остане на поста си.
— На твое място бих дръпнала едно конско на вахтените — казах му. — Щом не видяха мен, не ми се мисли кого другиго биха пропуснали. — Той измърмори някакво извинение, а аз тръгнах сама по палубата.
Поколебах се пред вратата, чула характерното потракване на зарове в чашка, а после и тропота им върху масата. Някой изруга, недоволен от резултата. Познах гласа — беше на Стрикер, който очевидно беше дошъл тук, без да ме уведоми, че напуска галерата.