— Не съм виждал такъв късмет! Ко заровете не бяха моите, щях да си помисля, че са фалшименто.
Чола Ий се засмя.
— Губиш за шести път. Ще заложиш ли и остатъка от дела си да видим дали ще те победя и за седми?
Усмихнах се. Въпреки всичките богатства в трюмовете Чола Ий явно не беше доволен от своя дял, на който би се зарадвал и принц. И сега се беше заел да одира кожите на собствените си хора. В негово лице изразът „пиратска алчност“ добиваше ново измерение.
Стрикер се засмя насила.
— И к’во ше праиш тогаз, адмирале? Ше сключиш сделка с некой демон?
Гласът на Чола Ий се вкорави.
— Ти да не ме обвиняваш в нещо?
Стрикер побърза да бие отбой:
— Не бе. В нищо не те обвинявам, адмирале. Просто псувах дяволския ти късмет, т’ва е.
Чола Ий се успокои и се изкиска:
— Само с лъка си по-некадърен, отколкото с чашката за зарове, мой човек. Помня онзи път, когато имаше идеална възможност за изстрел, вятърът духаше накъдето трябва и никой не гледаше какво правиш, щото всички бяха твърде заети да си спасяват кожите. А ти взе, че не уцели.
На това Стрикер отвърна:
— Не бях аз виновен. А и не беше толкоз лесно. Палубата много се люлееше. А и половин дузина дяволи се надпреварваха да ми скочат отзад. Освен т’ва говорим за късмет, дет’ няма равен. Така де, твоят късмет е нищо в сравнение със…
— Внимавай какво приказваш — прекъсна го Чола Ий. — Когато си на кораб, никога не се знае кой чува думите ти.
Изчервих се, сръчкана от чувство за вина. Като се чудех разсеяно дали нещастникът, за когото говореха, все пак е отървал кожата, почуках на вратата.
— Влез — излая отвътре адмиралът.
Като ми видяха, двамата се изчервиха и скочиха на крака като по команда. Едва не се разсмях. На този кораб вината явно беше заразна като лятна настинка.
— Аз, ъъ… такова… приятно ми е да ви видя, капитан Антеро — почна Чола Ий. — Със Стрикер ние, ъъ… просто…
— Да пофърляме малко — притече се в помощ на адмирала си Стрикер. — Само че той малко нещо ме обра, ко знаете к’во имам предвид… ха-ха-ха.
Държаха се като момчета, хванати да вършат някаква пакост, вместо да залягат над уроците. Сега вече наистина се разсмях.
— Господа, моля ви! — казах. — Не съм света вода ненапита. Истината е, че и аз обичам да играя на зарове.
Двамата се засмяха, но някак кухо.
— Какво има, капитане? — попита Чола Ий.
— Мислех да поговорим за безопасността, адмирале — казах аз. — Морето тук не ми вдъхва доверие.
— Имате право — каза Чола Ий. Стрелна с многозначителен поглед Стрикер и той побърза да се изниже.
Чола Ий наля по чаша бренди, минахме на „ти“ и се хванахме на работа. Той бързо се съгласи с предложенията ми и дневният ни ред се изчерпа. После напълни повторно чашите и вдигна своята за тост.
— Добре си попътешествахме, капитане. Донякъде даже съжалявам, че приключенията ни са към края си.
Вдигнах своята чаша в отговор и отпих.
— Едно е сигурно — че пътешествието ни не протече така, както го беше замислил генерал Джинах.
Лицето на Чола Ий потъмня.
— Какво имаш предвид?
Тонът му ме изненада.
— Е, нищо, от което да се засегнеш толкова — казах. — Мислех, че желанието на Джинах да се отърве от мен е очевидно, искаше да ме разкара от пътя си, за да не дели с никого славата. Определено не се е надявал мисията ни да успее.
— Тоя мръсник лиши мен и хората ми от полагащата ни се плячка — изръмжа Чола Ий. По някаква причина старото му негодувание се беше разбудило.
— Е, така или иначе вие ще се смеете последни — казах аз. — Натоварени сме до ватерлинията със злато. Много повече, отколкото ако бяхте останали.
Но Чола Ий продължи да беснее.
— Когато тръгнахме, имах петнайсет кораба в отлично състояние! Сега имам седем, които за нищо не стават. Кофти работа, това мога да кажа аз. Истината е, че ме измамиха.
Не изтъкнах, че само шепа от конианските дрънкулки, които се падаха на него, можеха да компенсират изгубените кораби, та и отгоре. Вече бяхме близо до дома обаче и предпочитах да плавам в компанията на доволен от живота пират. Нямаше смисъл да го ядосвам излишно.
— Ще имам грижата загубите ти да бъдат покрити — обещах му. — Ако се наложи, ще ти платя от собствения си дял.