— Значи според теб само парите ме интересуват, така ли? — изръмжа Чола Ий. — Ами уважението? Какво, ще ми платите и прав ми път, крива ми пътека, а? Когато ви трябвам, „адмирале това, адмирале онова“ и „бъдете така добър да пукнете за нашата кауза, сър“. Но приключи ли войната, с момчетата ставаме обикновени злодеи, дето само ви се пречкат в краката.
Реших, че съм се наслушала на глупостите му. Той явно не държеше на мирното съвместно съществуване. Реших пак да мина на „вие“.
— Многократно сте ми напомняли, че всички вие сте наемници. И че плавате под флага на златото. Нищо лошо. Осигурих ви предостатъчно злато. Имате и уважението ми — като боец, — ако това го броите изобщо. Колкото до другото обаче… сами сте си избрали този живот, приятелю.
Загребах заровете с чашата и я разклатих.
— Ако не ви харесва как се обръщат заровете, трябва да се сърдите единствено на себе си.
Обърнах чашката. Чола Ий сведе автоматично поглед… и ахна. Погледнах на свой ред и видях седем точки да се кокорят насреща ми — хвърлянето, известно като „любимец на съдбата“.
Чола Ий пребледня; изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. Вдигна чашата си и отпи жадно. После каза:
— Простете избухването ми, капитан Антеро. — Потри чело. — Напоследък не спя добре. А главата така ме боли, че ми иде да я откъсна.
Не ми пукаше, но не исках да изглеждам безчувствена и казах:
— Аз също се извинявам. Трябваше да се досетя, че не се чувствате добре. Мога ли да направя нещо? Да помоля Гамелан за някой цяр?
Чола Ий поклати категорично глава. А после се усмихна, прибягвайки към познатото убежище на разбойническия си чар.
— Друг цяр не ми трябва. И посочи брендито. Гаврътна чашата и избърса брадата си. — Ще се погрижа за отбранителните мерки, които обсъдихме — добави, с което разговорът ни официално приключи. Разменихме още някоя и друга дума, после аз си тръгнах.
Още щом затворих вратата, чух заровете да тракат в чашката, последва хвърляне. Чола Ий изруга. Явно заровете се бяха обърнали зле.
Нямах представа какво означава всичко това.
Полило скърбеше за Корайс по-безутешно и от мен. Двете бяха неразделни от толкова години, че беше трудно да си представиш едната без другата. Бяха различни по темперамент, колкото по ръст и цвят, но се допълваха взаимно. Полило беше силата и безразсъдната смелост, Корайс — бързината и острият ум. Заедно представляваха страховит противник за всеки, проявил глупостта да ги предизвика на бойното поле или в кръчмарски побой. Полило не увеси нос, нито рони сълзи след смъртта на Корайс. Вместо това потъна в работата си, тренираше жените, учеше ги на нови бойни трикове, които беше измислила сама, или просто ги държеше за ръцете и ги утешаваше, когато собствените им проблеми избиеха в сълзи. Променила се беше и в други отношения.
Един ден по време на тренировка се метна настрани да избегне дървения меч на спаринг партньорката си и събори един моряк, който се беше приближил твърде много, привлечен от изобилието тресяща се женска плът.
Морякът изкриви лице от болка, опита се да я избута и викна:
— Махни се от мене, краво дебела!
На палубата се възцари тишина. Полило бавно се изправи. Надвисна над моряка, който беше пребледнял като платно.
— Как ме нарече, дребосъко?
Морякът преглътна шумно. Знаех, че проклина наум демоните, които го бяха дръпнали за езика.
Сетих се за друг един мъж, отправил подобна обида на Полило в една орисианска пристанищна кръчма. Пиехме си кротко и се смеехме, а онзи тип се засегна, защото дъщерята на съдържателя очевидно предпочиташе компанията на Полило пред неговата. След малко не издържа, удари я в гръб с един стол и извика: „На ти, краво!“. Полило си пада малко чувствителна на тема надареност. И се обиди. Преди да разберем какво става, вече беше сграбчила мъжа, навряла беше лицето му в гърдите си, душеше го и викаше: „Му-му, теле такова“. Ако Корайс не се беше намесила, със сигурност щеше да го убие.
Помислих, че същото ще се случи и тук, затова пристъпих напред. Но за мое искрено учудване Полило изведнъж се ухили, наведе се и разроши косата на изплашения до смърт моряк. После го подуши и сбърчи нос.
— Напишка се в гащите, а?
Мъжът само кимна унило.
— Върви да се измиеш тогава — посъветва го тя. — Иначе ще вземеш да ми се подсечеш.
И му обърна гръб, а морякът се просна прималял на дъските.
— Да те черпя едно, красавице? — казах, докато тя изтупваше туниката си.