Изправих се и напуснах на бегом прикритието на стената — обратно по корниза, все едно се опитвам да избягам, като се мятах на зигзаг между стрелите, които ме обсипваха. После се обърнах и хукнах назад. Докато стрелците бяха заети с мен, Полило беше хукнала към сферите. Взе едната и я метна към скупчилите се стрелци. Кристалното кълбо изсвистя към тях като гюле от обсаден катапулт, удари се току под парапета и се пръсна с ослепителна светлина и оглушителен трясък. Както бях предположила или по-скоро се бях надявала, — всичките заклинания, които жреците бяха изрекли над устройството, бяха вложили в сферите огромен заряд. Заряд, който може да се освободи не само с магия, а и чрез обикновена физическа сила; така както и най-прецизно изработената кристална чаша може да се пръсне на парчета, ако почукаш с нокът на подходящото място.
Каменните отломки от първото попадение още не бяха паднали на земята, когато Полило хвърли втората сфера. Тя прелетя над парапета и се взриви някъде в двора от другата страна на стената. Последната сфера попадна право в десетката и стрелците се разкрещяха от ужас и болка.
Преди враговете да са дошли на себе си, ние вече спринтирахме обратно по тесния корниз. Корайс тичаше начело, Полило — в края на редицата, преметнала през рамо ранената. Не си правехме труда да се привеждаме, нито да се движим на зигзаг, просто летяхме право напред като лястовици към гнездото си. И докато тичахме като луди, ме обзе дълбок срам. Успяла бях да измъкна сестрите си от сигурна смърт, но поражението горчеше в устата ми.
Тичахме по корниза към убежището на полуразрушената стражева кула. Залп от стрели разсече въздуха зад нас. Времето ни изтичаше.
И когато стрелите се забиха на педи зад нас, една мисъл си проби път през отчаянието ми. Изведнъж разбрах как да разреша гатанката на морския замък. Отправих молитва към Маранония да влее сила в краката ми и да спусне було пред взора на враговете ми. И ако богинята се смилеше над своята щерка, аз щях да се върна тук.
3
Какво показват костите
Знаеш ли какво е да мразиш, писарю? Поглеждал ли си някога човек в очите, изпълнен с такава безмерна ненавист, че ти иде да ги изтръгнеш с голи ръце от главата му? Не ми отговаряй, няма нужда — виноватата физиономия и пламналите уши те издават. Добре. Приятно е да знам, че не си съвсем безгръбначен. Така ще ти е по-лесно да разбереш как стояха нещата между мен и Джинах.
В началото мислех, че е въпрос на взаимна антипатия. Не е кой знае какво. Нищо неестествено няма в това двама души да се намразят от пръв поглед. Вече споменах за недостатъците на Джинах и подобните му. Колкото до неговата антипатия към мен, тя също изглеждаше естествена. Орисианските патриции не гледат с добро око на търговските родове като Антеро. За тях спечелените с труд пари са миризливи. Самите себе си възприемат като царете и цариците на нашето общество. Ала в Ориса дори един прост селянин с хъс и ум може да си пробие път до сияйните зали, чиито врати са отворени за такива като Джинах по рождение. И нещо повече, именно кланът Антеро — благодарение на Амалрик — пръв беше освободил робите си за огромно неудоволствие на старите аристократични семейства.
Така че причини за антипатия не липсваха. Но Джинах беше главнокомандващ и аз се стараех да прикривам чувствата си. За разлика от него. Не че има значение. Аз съм войник и се гордея със способността си да служа независимо от обстоятелствата — дори когато срещам неодобрението на началниците си. Ала вечерта преди онази последна битка, докато седях в шатрата на Джинах и излагах плана си, зърнах за миг истинската дълбочина на чувствата му. Но треската на вдъхновението ме беше завладяла и не обърнах сериозно внимание. И заради този провал ръцете ми се изцапаха с кръв — кръвта на мои сестри и приятели. Духовете им са прекалено добри и не ме преследват. Въпреки това спя зле, писарю. А когато спя, никога не сънувам.
Мъжете се въздържаха от коментар, когато им казах какво съм видяла от каменния корниз. Генерал Джинах ме гледаше отвисоко покрай хубавия си нос, бледото му високомерно лице беше маска на любезно внимание, а тънките му устни бяха изтънели още повече във фалшива усмивка. Но докато говорех, пръстите му барабаняха нетърпеливо по плота на богато резбованата му походна маса. Другите офицери седяха със скръстени ръце и ме гледаха отегчено, следваха примера на генерала. В шатрата беше влажно и смърдеше на вкиснат мускус — мъжкарската представа за парфюм на Джинах, а следователно и на другите. Колкото до едрия като мечка адмирал Чола Ий, той пък се забавляваше, като ме събличаше с поглед. Зяпаше ме и галеше копринените си маншети, а от време на време опипваше таралежовите бодли по главата си. Страхотно, мислех си. Още един тъпанар, който е убеден, че стига веднъж да си легна с истински мъж, веднага ще сменя сексуалните си предпочитания. При други обстоятелства отдавна да съм го предизвикала на бой с голи ръце, но така се бях увлякла в излагането на плана си, че оставих без внимание опита му да ме унижи. Гамелан седеше в ъгъла и мълчеше като другите. Не можех да разчета мислите му, но поне не долавях враждебност.