Понечи да отпие отново, после спря и челото й се набръчка притеснено.
— Другите нали няма да си помислят, че съм станала мекушава или нещо такова, а?
— На теб пука ли ти? — попитах.
Тя се замисли за миг, после каза:
— Май не.
И щом осъзна какво е казала, прекрасна усмивка огря лицето й.
— Корайс наистина би се гордяла с мен, нали?
— Със сигурност, мила.
След което прекарахме една чудесна нощ, пиехме, кискахме се и се надлъгвахме, точно като в старите дни, когато бяхме млади, невинни и надеждите ни бяха лъскави като неопетнената още стомана на нашите мечове.
Плавахме на изток и свикнах всяка сутрин да ставам преди зазоряване, за да посрещна новия ден. Тази гледка така и не ми омръзваше — особено когато бледорозовото сияние се плиснеше по небето като подсладена розова вода. Гамелан също беше от ранобудните, като повечето стари хора, затова идваше с мен и аз му описвах какво виждам, докато той клечеше на палубата с въдица в ръка.
— Когато бях малък, обичах залезите — каза той един ден. — Всички дребни разочарования на деня изчезваха, а небесното представление навяваше мисли за новите възможности на утрешния ден. Но когато остарях, залязващото слънце започна да ми се струва… ами, като лоша поличба, край, финал, нещо такова. Когато си стар, не знаеш дали изобщо ще доживееш утрото. А изгревът те подлъгва, че бъдещето ти ще изтрае поне до края на деня.
— Но ти си магьосник — казах аз. — Мислех, че магьосниците предусещат кончината си.
Гамелан се засмя.
— Познавам само един жрец, който успешно предсказа смъртта си, и това беше старият ми учител. Но пък той всеки ден се кълнеше, че ние, малоумните му ученици, до вечерта ще сме го вкарали в гроба. И познай? Предсказанието му наистина се сбъдна — на деветдесет и две годишна възраст.
— Ти ще го надживееш, приятелю — казах аз. — И гледай да не ме разочароваш. Иначе ще се разправяш с мен.
Вместо да се засмее учтиво на опита ми за остроумие, той изведнъж стана сериозен и каза:
— Нощес сънувах пантерата.
— О?
— Не знам дали си струва да го споменавам изобщо — продължи жрецът. — Бяхме в каютата ми, аз и пантерата, и тя искаше да излезе. Беше превъзбудена, крачеше нервно, но когато отидох при вратата — винаги се сънувам зрящ, между другото, — не можах да вдигна резето. Извиках за помощ, но никой не ме чу.
— И после?
— Това беше — каза Гамелан. — После се събудих. А ти сънувала ли си я, Рейли? Пантерата?
— Напоследък нищо не сънувам — казах. — След онова видение за властелина и първата си среща с пантерата спя като заклана.
— А обикновено сънуваш ли? — попита той.
— Винаги. Дори да не помня съня си, когато се събудя, знам че съм сънувала.
Гамелан въздъхна и поклати глава.
— Това означава ли нещо? — попитах.
— Не знам, Рейли. Грейклок смяташе, че сънищата може да са истински. Че когато сънува, човек се пренася в друг свят. И че този свят е съвсем същият като нашия, с разлика само в един детайл — бил той дребен или значим. И точно този различен детайл се превръща в обект на съня ти.
— Проклетият Дженъс имаше теории за всичко, дяволите го взели — изръмжах аз. — Защо трябва всичко да е претеглено и измерено до най-малката подробност? Защо сънищата ни да не са просто сънища и толкова?
— Може и да има нещо вярно в теорията му все пак — каза жрецът. — Сетих се заради пантерата. Ти нали каза, че от време на време имаш чувството, че я виждаш край себе си?
— Само с крайчеца на окото си — казах аз. — И винаги в сенките. Може би си въобразявам.
— Да — каза Гамелан. — Най-вероятно е така.
През нощта се постарах да сънувам, доколкото е възможно такова нещо. Насочих мислите си към Зиа, докато образът й не се вплътни до последната подробност. И когато усетих, че се унасям, вкопчих мислите си в този образ. Но трепнах и образът се изплъзна. Прогоних съня и опитах отново. Със същия резултат. Опитах се да задържа други образи, и приятни, и неприятни, но колкото и да се мъчех, те изчезваха веднага щом дрямката ме надвиеше. Накрая се разсъних окончателно. Цяла нощ се мятах и се въртях, ставаше ми ту горещо, ту студено.