Само че аз не бях там.
Преди пишман убиецът да е изгрухтял изненадано, изскочих от сенките, метнах захвърленото на пода одеяло като рибарска мрежа отгоре му, а после се завъртях и го изритах в корема.
Хвърлих се отгоре му. И двамата бяхме слепи в мрака, но моите мускули и юмруци имаха очи благодарение на безбройните часове тренировки и аз го ударих силно с ръба на дланта си в челото и забих главата му в дъските. С другата ръка го цапардосах по слепоочието и се спрях миг преди да нанеса смъртоносния трети удар от серията — този в оголеното гърло. Мъжът изгъргори от болка и се отпусна, а аз скочих и грабнах лампата. Отворих капачето й, духнах върху тлеещото парченце прахан вътре да се разгори, врътнах клапата и маслото моментално подхрани пламъка. Замислих се дали да не вдигна тревога, но реших да не бързам. Нападателят се надигаше тромаво на ръце и колене. Грабнах собствения му кинжал, възседнах го и дръпнах назад главата му за косата.
Беше Стрикер.
Очите му се проясниха и се сведоха към острието, което притисках под брадичката му.
— Твоя ли беше идеята? Или на Чола Ий? — попитах.
Той стисна устни. Плъзнах острието по врата му и от плитката рана потече кръв.
— Чола Ий — казах аз, защото ако нападението беше плод на яростен пристъп или нещо такова, Стрикер моментално щеше да хвърли вината върху началника си. — Защо?
Стрикер продължи да стиска упорито устни и аз понечих да го резна отново.
— Ти ни водиш на смърт — побърза да каже той. — Нещо ни дебне, нещо лошо. Чола Ий рече, че мож’ да го усети, а и аз го усещам понякога. И знам к’во е.
— Властелинът?
— Умница си ни ти.
— И какво ще спечелите от смъртта ми?
Стрикер пак стисна устни и аз пак го резнах.
— Говори — казах студено. — Или ще повикам Полило да почне да ти сече пръстите с любимата си брадва, докато не пропееш.
— И какво? — каза Стрикер. — Така или иначе ще ме убиеш.
— В момента това е сигурно. След минута или след час… може да ми хрумне друго. Е, какво ще спечелите от смъртта ми?
— Може ли да седна?
— Ще говориш както си. И ако излъжеш, пак ще ти пусна кръв.
— Чола Ий ми каза к’во ста’а. Имал видения. Се едно е жрец. Рече, че властелинът дошъл при него, макар че не видял лице или форма нек’ва, ма той тря’ва да е бил. Казал му, че преследването не е свършило и че нема начин да стигнем живи и здрави в Ориса, щот’ ни бил спретнал заклинания да ни спрат, пък и ваш’те магистрати тъй или иначе нямало да ни платят дължимото. Казал, че онез’, дет’ са на негова страна, ше останат в историята, а другите, дет’ му се опънат, щели да ги ръчкат демони до края на вечността.
— И ти… и Чола Ий е повярвал на властелина?
— Знам, че не изглежда мно’о умно — каза Стрикер. — Ма Чола Ий рече, че не’аме избор, щом велик магьосник кат’ онзи иска така. Особено кога дава обещания и казва, че ше му тря’ат мъже, истински живи мъже, да му помогнат да си върне трона. Трона и повече. Щот’ сега вече имал голяма сила, тъй каза Чола Ий. Оназ магия, дет’ с Гамелан си говорехте за нея на ушенце преди време, кога си мислехте, че никой ви не чува. Чини ми се, че властелинът вече е нещо кат’ бог — продължи Стрикер. — А хората не могат се мери с боговете. Най-добре е човек да си наляга парцалите и да врътне некоя сделчица с тях. Да им служи добре и да припечели нещо от цялата работа.
Направи гримаса и продължи:
— И сам тря’аше да се сетя, кат’ фърлих очите на смъртта, кога фърляхме с Чола Ий на неговия кораб, а после ти кацна на прага. Щот’ такъв лош късмет не съм имал никогаж. Още кога за пръв път се счепкахме с властелина, тря’аше да разбера, че съм прокълнат. Щото не можах да свърша работата как тря’аше. Още преди вулканите да ни изплюят в тия проклети води.
— Това пък какво означава?
— Ше ти кажа. Може и сичко да ти кажа, па дано натежи на везните. Кога ти и оназ черната кучка се префърлихте на кораба на властелина, горе на предната мачта, помниш ли?
Спомних си го, и то съвсем ясно, ахнах и се дръпнах несъзнателно назад, по-далеч от Стрикер, докато не се озовах коленичила на метър от него. Двете с Исмет се бяхме покатерили до реята на предната мачта, когато помежду ни се заби стрела и одраска ръката на Исмет, но никоя от нас не видя стрелеца. Не бихме и могли, разбира се, защото го търсехме на палубата долу, а той бе стрелял от собствената ни галера.