Битката за Ориса

Знаех, че трябва да се подчиня, и останах на място.

Гамелан ми хвърли усмивка, приятелска, топла усмивка, която приласкаваше и се сбогуваше едновременно, а после погледът му се плъзна отвъд мен, към черното море.

Той бръкна в пазвата на робата си и извади черната кутия със сърцето на властелина. Вдигна я с две ръце над главата си и заговори — много тихо, но гласът му прогърмя над океана по-силно и от разбеснял се тайфун:

— Сила сила изпива. Черно черно изтрива. Тъмнината се свършва, огънят я довършва. Ето, всичко това е. Ето, краят това е. Сила сила изпива.

Ръцете му затанцуваха странен танц, описаха серия от кръгове или символи на непознат език може би, докато словата на заклинанието се редяха. От нищото изригна рев на болка и звук, който не знам как иначе да опиша, освен като оглушителен пукот, като разпукващо се ледено поле.

Трудно ми е да облека в думи онова, което последва, но приличаше на пелена от мъгла, разцепена от внезапен вятър. Разцепи се на сиви пипала, които се протегнаха от Гамелан, плъзнаха по палубата, оттам по морето, свръщаха към демоните и когато ги достигнеха, демоните пищяха от болка и умираха или потъваха в морето. Надигна се звук като от страшна буря, като от бесни ветрища, макар платната да висяха неподвижно.

Чух триумфален вик да разтърсва небесата и си помислих, че разпознавам гласа на Гамелан; после всичко утихна.

Морето беше спокойно като езеро в слънчев ден.

Всички чудовища на властелина бяха изчезнали.

Ала кръвта още аленееше по палубата, труповете още лежаха по дъските, а после и ранените подеха мрачната си песен от викове и предсмъртен плач.

Гамелан стоеше неподвижен, с празни ръце. Хукнах към него и видях как тялото му се отпуска, сякаш костите му внезапно са омекнали. Подхванах го, преди да е тупнал на палубата. Очите му бяха ясни, виждаха, но гледаха някъде отвъд мен.

Той ми се усмихна пак.

А после умря.

Усетих го как си отиде, усетих празнота в света, празнота, която преди беше жива, беше топла, беше добра.

Положих го нежно на дъските, изправих се и заплаках.

Гамелан си беше отишъл и в саможертвата си беше отнесъл единствения ни талисман, сърцето на властелина.

Ала сега не долавях никакъв признак за присъствието на втория брат.

Той едва не ни беше унищожил чрез предателство и силата на магията си. От седемте ни кораба само два бяха оцелели — нашият и флагманският на Чола Ий. Останалите бяха потопени.

Превързахме ранените и изпратихме мъртвите на последното им пътешествие.

А те бяха много — почти толкова, колкото бяхме загубили в битката срещу Сарзана. Памфилия. Клижес. Дацис. Други. Много моряци. От някои бяха останали тела, които да изпратим с траурна церемония, от други — само парче от дреха, шишенце парфюм, любимо оръжие, от Дацис — любимата й кожена чаша за вино, — неща, които да използваме символично, за да спасим духовете им от безутешно скитане за вечни времена.

Огледахме жалките останки от флотата си и изпънахме отново платна. На изток.

След два дни видяхме на хоризонта орисиански кораб.

Трета книга Ориса

24 Слава на героите

Колкото повече се приближаваше корабът, толкова по-сигурни бяхме, че не е светлинна заблуда, нито творение на уморените ни от битки умове.

— От Ориса е! — ревна Полило и ме млатна по гърба.

Едни се развикаха радостно, други заплакаха; но всички млъкнахме, когато моряците от приближаващия кораб ни поздравиха на нашия си език. Ех, с каква радост поглъщахме всеки сантиметър от този кораб, от познатата му форма до дървения материал, от който беше направен — материал, отсечен от уханните гори край нашия град. А и мъжете, които ни поздравяваха с мелодичната, лееща се реч на любимата река, изглеждаха също толкова познати. Знаехме улицата на тъкачите, където си бяха купили дрехите — безброй пъти се бяхме оплаквали от силната миризма на боята, която придаваше на платовете слънчевите им орисиански цветове. Формата на брадите им, на ботушите и сандалите, дори на пръстените и ланците, които носеха — дори начинът, по който ги носеха, — всичко това пееше за дома.

Радостта ни стана още по-голяма, когато капитанът ни поздрави и разбрахме колко неточни са били картите ни — вместо на много седмици разстояние от Ориса бяхме само на няколко дни път до там. Огромна тежест се смъкна от плещите ни. Сега вече всичките си тревоги, всичките си тегоби и изпитания щяхме да споделим със своите съотечественици. А ако властелинът отново ни отправеше заканите си, насреща му щяха да се изправят не шепа кораби, а десетки хиляди орисианци. Битката вече нямаше да е само наша. На помощ щяха да се притекат приятелите ни, любимите ни, семействата ни.