Выбрать главу

Прехвърлихме се на орисианския кораб. Стъпките ми пружинираха по палубата му, умората от битката се свлече от раменете ми като леко наметало в лятна вечер. За ранените бяха положени нежни грижи; за мъртвите се казаха познати молитви, които да улеснят прехода им и да облекчат скръбта на нас, живите. Корабът беше пълен, но пък ние бяхме останали само двайсет, така че лесно ни намериха място. А после, без повече помайване, опънахме платна към дома. Двете ни галери, по-малки и по-леки от орисианския търговски кораб, бяха взети на буксир — така беше по-лесно, отколкото да прехвърляме скъпоценния им товар. Макар че в онзи момент никой от нас не даваше и пукната пара за златото. Цената му се беше оказала неприемливо висока.

Делях една каюта с Полило и едва се бяхме настанили, когато капитанът на кораба, казваше се Вазано, дойде да се увери, че всичко е наред.

— Толкова много се забавихте, капитан Антеро — каза той, — та решихме, че всички сте загинали. — Наля ни по чаша червено орисианско вино, което не бяхме вкусвали близо две години. Вкусът ми беше до болка познат, толкова, че усетих в устата си напеченото от слънцето грозде.

— Неведнъж бяхме на косъм да потвърдим подозренията ви — отвърнах.

— А най-лошата битка — каза Полило — беше точно преди да се появите вие. Нападнаха ни морски чудовища, демони и само боговете знаят какво още.

— Сериозно? — каза капитанът. — Непременно трябва да ми разкажете за приключенията си, след като си починете.

— Ще трябва да отделиш доста време и още повече бутилки от това вино — изсумтя Полило. — Бая има за разказване. Че то ние на практика обиколихме половината свят. И видяхме неща, от които да ти се смръзне кръвчицата.

Вазано стана да си ходи.

— Нямам търпение да чуя историята ви — каза той, — стига задълженията ми да го позволят. Аз съм от капитаните, които предпочитат сами да държат руля, така че не разполагам с много свободно време.

А после се прозя и каза:

— Простете. Това пътуване се отразява зле на съня ми. Имахме много проблеми, докато наместим товара както трябва. — Извини се и излезе.

— Този тип има кръв на риба — отбеляза Полило. — И въображение на охлюв.

Въздъхнах.

— Явно е от онази нова порода, от която брат ми се оплаква непрекъснато — казах. — Откакто Далечното царство отвори вратите си за нас, има недостиг на квалифицирани мореплаватели. Този поне изглежда достатъчно компетентен, слава на боговете. Амалрик може цял ден да ти разказва за некадърниците, които е бил принуден да наеме на работа.

— Е, поне ни остави виното — каза Полило и напълни отново чашите ни.

После вдигна своята за тост.

— Добре дошла у дома.

Отвърнах й със същото:

— Добре дошла и на теб.

В пристанището на Ориса ни чакаше посрещане като за герои. Имаше музика и танци по улиците; речи от магистратите и пищни фойерверки от жреците. Войници, накипрени в най-ослепителните си униформи, се изнизаха в парад пред нас, предвождани от генерал Джинах — да, от същия онзи проклет Джинах — и, о, чудо на чудесата, той дръпна прочувствена реч какви велики и благородни бойци сме били ние, и особено аз! Докато се пулех, осмисляйки този циничен обрат на съдбата, благодарение на който най-големият ми смъртен враг ме обсипва с похвали, Джинах завърши речта си и военният оркестър изсвири туш в наша чест. А после Джинах и войниците изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Скоро започна да се топи и тълпата — сънародниците ни се разотиваха, за да се върнат към ежедневните си задачи.

Цялата история около посрещането ми се стори някак куха и формална. Явно за повечето орисианци войната отдавна беше свършила и ние се явявахме странична недовършена история без особено значение. Можех да си представя какво щеше да се говори по кръчмите. След някоя и друга седмица: „Капитан Антеро, нали? А, да. Вие бяхте от Маранонската гвардия май? Момичетата на Джинах. И бяхте извършили нещо благородно и себеотрицателно? Да пукна, ако мога да се сетя какво точно беше. Бих ви черпил по едно, но в момента съм малко позакъсал. Наминете някой друг път, добри ми капитане, и ще ви почерпя, както си му е редът“. Не се ядосах, нито изпаднах в самосъжаление, само свих мислено рамене и го вписах по сметката на отношението, което войниците търпят от векове. Ние, войниците, сме надеждата на родината, когато забият бойните барабани, но възцари ли се отново мир, всеки бърза да ни обърне гръб. А и вълнението ми от завръщането засенчваше всичко останало.