Извиних се на роднините си, измъкнах се от лепкавата им прегръдка и хукнах след него. Настигнах го, преди да свърне зад ъгъла.
— Маларен! — извиках. — Почакай, моля те!
Той ме видя и спря. Усмивка раздвижи красивото му лице.
— Скъпата ми капитан Антеро — каза той. — Колко се радвам да ви видя жива и здрава след цялото това време. — Протегна ръка да ме поздрави.
Засмях се, бутнах ръката му и го прегърнах. Той сякаш се стресна, но тогава не обърнах внимание.
— Зарежи официалностите, Маларен — казах. — Когато се видяхме за последен път, аз бях сестрата, която никога не си имал, и крояхме планове как да се отървем от Порцемус и ти да заемеш мястото му в семейството, не помниш ли? Е, тогава и двамата бяхме пияни, но ти се изразяваше доста свързано за човек, който лежи на пода на кръчмата.
Маларен се засмя притеснено и отвърна сковано на прегръдката ми.
— Да, ъъ… Рейли, скъпа — каза той. — Знаеш, че те обичам повече от всички други.
— А ти как я караш, стар флиртаджийо? — попитах. — Жена ти още ли не те е разкрила?
Още едно нервно кискане.
— Е, нали ни знаеш, Рейли. Може и да се караме от време на време, но накрая всичко си прощаваме.
— Да бе. Тебе просто те бива да измисляш оправдания, иначе жена ти отдавна да те е кастрирала с кухненския нож.
Още кискане.
— Колко колоритно се изразяваш — каза той и след кратка пауза добави: — Е, сега вече си тук и трябва задължително да ни дойдеш на гости.
— Да не си си загубил и ума заедно с чувството за хумор? — възкликнах. — Знаеш, че жена ти ме мрази и в червата. Убедена е, че тайничко си падам по теб.
— Да, така е — измърмори той. — Така си е.
И пак ме прегърна сковано.
— Извини ме, Рейли, но наистина трябва да тръгвам. Имаме съвещание в градския съвет, знаеш как е.
Спрях го, преди да е хукнал.
— Слушай — казах. — И по друга причина исках да говоря с теб, освен че ми липсваше красивото ти лице. Много важна причина.
Стисках го за ръкава на ризата, а той се опитваше да издърпа тактично ръката си.
— Наистина, скъпа. Трябва да вървя.
Бях уморена, объркана и изнервена. Ядосах се; идеше ми да се развикам, че съдбата на Ориса е заложена на карта. Но видях, че роднините ми ни наближават, и изведнъж се почувствах като истерична глупачка.
— Моля те, Маларен! — казах. — Умолявам те, в името на старото ни приятелство. Намери време да се видим. Много е важно, уверявам те.
— Добре — каза с въздишка той. — Утре следобед ще пратя носилка.
След което си тръгна, Порцемус и другите ме настигнаха и ме заляха с нова доза задушаваща семейна любов.
Маларен не изпрати обещаната носилка нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито на третия. Пратих му няколко съобщения, всяко по-умолително от предишното. На бележките ми той отговаряше с кухи извинения, все едно всячески се опитва да избегне срещата с мен. В същото време семейството ми ме глезеше, сякаш бях любимото им дете. Настаниха се във вилата на Амалрик и запълваха времето ми с разнообразни празненства и увеселения. Заредиха се обеди и вечери в моя чест. И още по-странно, пред мен се изреждаше истинско шествие от привлекателни млади жени. С изключение на Амалрик, братята ми винаги се бяха отнасяли с погнуса към сексуалните ми предпочитания, а съпругите им — още повече. Но в духа на новоизбликналата им обич към мен всичко това изглеждаше забравено. Натрупаната умора неутрализираше изкушението, но аз правех опити да се държа подобаващо, не на последно място от признателност, че семейството ми най-после ме е приело такава, каквато съм, след дългите години на отхвърляне. Не вкарах в леглото си нито една от жените — нямах желание за това, особено след като разбрах, че Трис се е омъжила за някакъв тип и има бебе от него.
Сега си давам сметка, че съм била емоционален вулкан на косъм от избухването. Усетех ли, че наближавам ръба, се отдръпвах, защото се боях, че няма да мога да контролирам взрива. В дъното на всичко това беше Гамелан.
Не само защото беше жертвал живота си за мен — сякаш това не беше достатъчно. Беше най-великата проява на храброст, която бях виждала. Стар жрец, сляп и лишен от уменията си — колко ли дълбоко е трябвало да загребе в сърцето си, за да намери необходимата сила? Виждала бях някои от сенчестите светове на магията — ако бяха това. Само че аз бях бръсвала само повърхността им, като да прокараш ръка по водата на студено тъмно море. Гамелан трябва да беше стигнал до дъното и дори отвъд, за да извлече сила, с която да надвие властелина. Нощ подир нощ преживявах смъртта му и собственото си недостойно спасение, денем мислех за това във всеки спокоен момент. С изключение на майка си, никого не бях оплаквала така мъчително, дори Отара — а ако трябва да съм честна, дори собствения си баща.