Пробвах да се напия до вцепенение, но всеки път, когато наближах границата на трезвостта, ме обземаше колебание и оставях чашата. Страхувах се, че ще изгубя контрол, макар да не знаех откъде идва този страх. На моменти имах усещането, че някой ме наблюдава — не роднините ми, макар те да се въртяха постоянно около мен в стремежа си да ми угодят, — а нощем ме тормозеше неприятното усещане, че някой или нещо търси слабите ми места. Не казах на семейството си за властелина и за заплахата, която все още представляваше той; колкото и мило да се държаха братята ми напоследък, те бяха хора слаби, а и след трагедията с Халаб изпадаха в паника само при мисълта за магия.
А и гвардейките ми липсваха до болка, моите гвардейки, които близо две години бяха единственото ми семейство. Уви, всички те бяха в отпуск и дори не знаех къде да ги търся. Една нощ се измъкнах да обиколя любимите ни кръчми. Макар да беше рано, градът тънеше в тишина и само тук-там светеха лампи. Както знаеш, писарю, нашият град е шумен и с богат нощен живот. Онази вечер обаче ги нямаше дори вездесъщите плъхове и гущери, които иначе не пропускат възможност да се поровят в купчините боклук. Единственото оживено място, изглежда, беше дворецът на жреците. Ореол от магическа светлина обгръщаше древната сграда, много от прозорците на първия етаж светеха, а във въздуха се усещаше особеното пощипване на магия в действие. Това трябва да е причината, помислих си. Явно имаше някакъв религиозен празник, за който бях забравила. Това обясняваше защо градът е така притихнал.
И все пак дори в такива дни имаше отворени кръчми. От булеварда на пекарите минах напряко към една таверна, където обслужването на жадните клиенти беше по-важно от всякакви богове. Само че уличката зави не където трябва и внезапно се озовах обратно на булеварда. Огледах се и видях познати до болка ориентири. Ето я сградата на пекарската гилдия, а срещу нея е складът, където мелничарите доставяха брашното за пещите на десетките хлебарници, дали името на булеварда. Тръгнах за втори път по пресечката и тя пак ме отведе до мястото, от което бях тръгнала. Ядосах се, после свих рамене. Амалрик често казваше, че след дълго отсъствие от дома паметта е склонна да те подлъгва. Щом е така, реших, значи ще тръгна по дългия път.
Поех по булеварда, завих по Кацарска, където живееха и работеха градските бъчвари, после се отклоних при любимото магазинче на Амалрик за мореплавателски принадлежности. Три дюкяна по-надолу видях таверната — точно там, където трябваше да бъде. Само че и тя като всичко останало тази вечер беше тиха и тъмна. До вратата й имаше табло, където редовните клиенти оставяха съобщения на отсъстващи приятели. Имаше няколко забодени наскоро бележки, приближих се да ги погледна и видях, че всичките са от мои гвардейки, които се търсеха една друга. Сред тях имаше и един познат разкривен почерк.
Бележката гласеше: „Отивам да видя мама. По пълнолуние се връщам. Капитан Антеро ще черпи всички, които решат да наминат… С любов и влажни целувки… Полило“.
Ухилих се, разбрала, че бележката е предназначена най-вече за моите очи — и за моята кесия. Упоменатата дата не беше далеч. Нямах търпение да се видя отново с Полило. Настроението ми се подобри и тръгнах назад към вилата на Амалрик.
Доброто ми настроение, уви, не изтрая и до заранта. Събудих се умърлушена, с усещането, че времето ми изтича. Изкарах коня си и го пришпорих грубо към къщата на Маларен. Колкото повече наближавах целта си, толкова по-силна ставаше решимостта ми да се разбера с него веднъж завинаги. Пристигнах без предупреждение и похлопах на вратата. Отвори ми слуга и се опита да ме отпрати, защото господарят му не бил вкъщи, но аз го избутах от пътя си и се развиках на Маларен да излезе. Накрая той се появи, примигваше сащисано. Не си направих труда да слушам глупавите му извинения, а го вкарах в една стая, бутнах го да седне на един стол и излях в скороговорка всичко, което ми беше на сърцето. Отне доста време. Когато приключих, той ме гледаше, все едно съм луда за връзване.
— И искаш да повторя всичко това пред магистратите? — попита. — Да им кажа, че въпреки всички доказателства за противното единият властелин е оцелял? И че това го знам от жена, която никога не е проявявала магьосническа дарба, но сега твърди, че изведнъж е станала велик жрец? — Въздъхна и поклати глава. — Не мога да го позволя, скъпа ми приятелко. Това ще съсипе репутацията ти.