— Какво?! — викнах аз, самозабравила се. — Какви ги говорите?
Джинах само вдигна вежди.
— Казвам, храбра ми жено, че макар вие да вярвате в обратното, мисията ви се е увенчала с пълен успех. Гвардейките ви не са загинали напразно. Нито те, нито великият лорд Гамелан. Властелинът е мъртъв. Благодарение на вас вече нищо не заплашва Ориса. Нищо.
Можеш ли да си представиш в какъв кошмар се озовах, писарю? Пред мен стоеше човек, който беше живото доказателство, че цинизмът е истинската управляваща сила на този свят. Мотивите му да прати Маранонската гвардия след властелина бяха от най-долния, най-себичния вид и нямаха нищо общо с интересите на Ориса. Същите мотиви го бяха накарали да заговорничи срещу командира на гвардията, поставяйки по този начин в риск самата мисия. И същият този човек, този глупак, сега държеше в алчните си ръце съдбата на Ориса.
— Правите ужасна грешка — извиках. — Самият лорд Гамелан потвърди всичко, което ви казвам.
Джинах се усмихна, явно развеселен. И погледна към двамата млади жреци, които имаха нахалството да се изкискат.
— Така твърдите вие, капитане — каза Джинах. — Но по собствените ви думи лорд Гамелан е ослепял и е изгубил силите си в самото начало на експедицията. А и нека си признаем — макар че за мъртвите или добро, или нищо, — че Гамелан беше стар. Далеч не в разцвета на силите си, колкото и впечатляващ и достоен за уважение да е бил този разцвет. — Погледна отново жреците. — Прав ли съм, господа?
Единият закима, като продължаваше да се хили. После направи опит да придаде на физиономията си сериозен и скръбен вид.
— Боя се, че всичко, което казахте, е вярно. Освен че беше стар, бедният лорд Гамелан срещаше затруднения с новите открития в магическото изкуство, направени след като братът на капитан Антеро откри Далечното Царство. Придържаше се към старите начини и отказваше да приеме новите теории, завещани ни от покойния лорд Дженъс Грейклок — когото неведнъж е критикувал ожесточено в частни разговори. Колкото и неприятно да звучи, здравият разум ни задължава да признаем, че лорд Гамелан вече не беше твърде компетентен.
Това бяха пълни глупости! Самият Гамелан понякога се боеше, че възрастта може да замъгли ума му, но от многото ни и дълги разговори за философията на магията знаех, че тези опасения само придаваха допълнителна дълбочина на размишленията му. Стотици пъти го бях слушала да разсъждава над теориите на Грейклок и докъде биха могли да ни доведат те в бъдеще! Изтъкнах им всичко това; направих всичко възможно да защитя Гамелан, но думите ми останаха глас в пустиня.
А после Джинах се наведе напред.
— Всичко това може и да е вярно, капитан Антеро — каза той. — Но в доклада си казвате, че вие сте направили заклинанието, а не лорд Гамелан. И пак вие сте открили доказателствата за заплаха от страна на властелина. Правилно ли съм разбрал?
— Да — казах аз. — Но Гамелан ме обучи, наставляваше ме.
— А, значи твърдите, че сте жрец? — каза Джинах. — Толкова велик жрец, че магическите ви способности са по-надеждни от тези на най-добрите орисиански жреци? — И той посочи двамата представители на жреческата гилдия.
— Мога да ви кажа само онова, което знам — отвърнах. — Не твърдя нищо друго, освен че казвам истината. Ето, вижте дланта ми — дамгата на властелина още си личи! Умолявам ви, господа. Трябва да се вслушате в думите ми. Властелинът трябва да бъде спрян!
— Простете, капитан Антеро — каза Джинах. — Но трябва да обявя край на това изслушване. Не мога да гледам как една от най-големите героини на Ориса се унижава така. Преживели сте много. Сега сте уморена и объркана. Трябва да си починете, капитане, наистина. А после, когато му дойде времето и след като размислите над казаното от нас днес, и ако още таите съмнения, елате да поговорим. Вратата ми винаги е отворена за вас, капитане, защото уважението ми към вашия героизъм не знае граници.
А после, докато зяпах невярващо, седмината станаха и се изнизаха един по един от залата. Един страж затвори вратата след тях и застана на пост пред нея.
Изхвърчах вбесена от залата. На улицата отпред почти нямаше хора и закрачих слепешката с неясното намерение да намеря тихо местенце, където да помисля. Когато имаме нужда от усамотение и мир със себе си, ние, орисианците, отиваме при реката. Тя ни е утеха, когато всичко друго върви против нас, затова не е чудно, че краката ми ме отведоха именно там. Само една лодка беше пуснала котва в средата на течението и самотен рибар приготвяше мрежите си. Седнах на брега и се замислих за всичко случило се. Не виждах какво по-различно съм могла да направя или кажа, не виждах и какво можех да направя оттук нататък. Седях и размишлявах, докато не усетих, че въздухът захладнява. Вдигнах очи и видях, че нощта скоро ще се спусне. Рибарят се изправи в лодката си и хвърли мрежата. В същия миг ме обзе неустоим импулс да се върна във вилата. Да намеря утеха сред семейството си. Станах и тръгнах към конюшнята да си взема коня. Когато наближих, видях, че това е единственото работещо място на улицата. Всички други, включително две кръчми, вече бяха пуснали кепенците. Платих на коняря и изведох коня. Докато се качвах на седлото, чух как залостват отвътре вратата на конюшнята.