Всичко това беше адски странно. Кръчмите по главната улица рядко затварят, а конюшните — никога. А и онзи рибар в реката — той също изглеждаше странен. Никога не бях виждала рибар да излиза за риба по това време. А после мисълта за уюта на семейната вила надделя над всичко останало и подкарах коня натам. Бях вече в покрайнините на града, когато си спомних бележката на Полило. В нея се казваше, че ще бъде в кръчмата по пълнолуние, значи днес. Обърнах коня назад към града и всичките ми мисли за вилата се стопиха.
Когато наближих, целият град вече тънеше в мрак. Единствената светлина, освен пълната месечина беше зловещото сияние откъм двореца на жреците. Свърнах зад ъгъла и видях, че кръчмата е затворена. Канех се да сляза и да видя дали Полило не е оставила нова бележка на таблото, когато чух някой да вика:
— Внимавай, Исмет!
Остана ми време, колкото да разпозная гласа на Полило, после чух ужасяващ рев. Изтеглих меча си и пришпорих коня натам.
Исмет и Полило се биеха на живот и смърт. Чудовищен демон ги беше притиснал в една задънена уличка. Приличаше на жаба с дебели покрити с козина крака и дълги голи ръце. Демон тук, в сърцето на Ориса! Да им пикая на предсказанията! Тъпият му Джинах и тъпите му жреци!
Нахлух в уличката, демонът се обърна и ме видя. Лицето му беше човешко, но много тлъсто, с провиснали бузи и устни. Изврещя и оголи безброй остри зъби. Конят ми се изправи на задните си крака и аз паднах, едва успях да измъкна навреме крака от стремената.
Изправих се, все още стиснала меча. Демонът отново се беше обърнал към Исмет и Полило. Преди да съм се намесила, чудовището ритна с единия си дебел крак и принуди жените да се метнат в противоположни посоки. Огромното стъпало удари зида и смля каменните блокове на прах. А после, докато двете гвардейки се изправяха за контраатака, остри нокти се стрелнаха към Исмет и тя се търкулна под тях. Но това се оказа едва началото на атаката, защото когато Исмет се изправи, другата ръка на демона замахна с невероятна скорост и разпра корема й.
Хвърлих се напред. И без ужасения рев на Полило знаех, че раната е смъртоносна. Нададох бойния си вик и хукнах към чудовището. Преди да съм забила меча си в него, то скочи високо във въздуха и аз едва не се блъснах в стената. Претърколих се настрани и скочих бързо на крака. Но рязката смяна на посоката отвори пролука в защитата ми и демонът се хвърли с рев към мен, протегнал острите си нокти.
От нищото изникна Исмет, кръв течеше от устата й, с едната си ръка притискаше зейналата рана на корема, но цялата й сила очевидно се беше вляла в другата ръка и в дългия меч, който разсече дълбоко крака на демона, преди да е стигнал до мен.
Създанието изпищя… и изчезна.
— Там горе е! — извика Полило.
Демонът стоеше на покрива на кръчмата, кръв бликаше от крака му. Двете с Полило приклекнахме, готови да посрещнем следващата атака. Звярът се втренчи в мен и сякаш мярнах искрица страх в очите му. А после нададе нов вой и се стопи във въздуха.
С Полило хукнахме към свилата се на паважа Исмет. Още беше жива, усмихна ми се едва-едва и каза:
— Знаех, че ще дойдеш.
И умря.
Дълго стоях на колене до тялото й. Странната жена-воин, която от толкова години беше духът на гвардията ни, която беше повече от всяко знаме и от всяка статуя на богинята, вече я нямаше.
Знаех, че няма да срещна друга като нея. Тя беше дясната ми ръка, беше ми приятелка.
Спомних си какво почувствах, когато въпреки заповедите ми Исмет дойде с мен по стълбите на морския замък в Ликантия, за да убием властелините. Че сме екип. А ето че беше загинала, за да спаси мен.
Предала я бях, макар да бях направила всичко по силите си. Ако бях настояла да прекара отпуската си с мен… Тогава може би… Но нямах време за такива мисли.