Отново видях пантерата. Чакаше под арката на малък вход, скрит наполовина от дебелия ствол на една топола. Видя, че я гледам, и хлътна вътре. Поведох Полило натам и двете с изненада установихме, че арката е рамка и нищо повече. Сякаш я бяха издигнали, а после по някаква причина бяха забравили да монтират врата. Изчакахме няколко мига, за да сме сигурни, че никой не ни дебне ат другата страна. Пуснах напред сетивата си, но не долових препятствия от магическо естество. Полило хвана брадвата си, а аз изтеглих меча. Кимнах й и влязохме. Мина ми безумната мисъл, че ако ни хванат, можем да се престорим на пияни. Никой никога не подлага на съмнение думите на войник, който обяснява глупостите си с алкохол.
Озовахме се в дълъг тъмен коридор. Стените бяха гладки, направени от някакъв черен метал. Вървяхме предпазливо напред и напрежението ни растеше, защото не се виждаше нито врата, нито друг някакъв отвор, който да ни послужи като скривалище или път за бягство.
Коридорът ни отведе в огромна зала без друго осветление, освен студената лунна светлина, която се процеждаше през високите прозорци. Докато част от мен душеше за опасности, друга се чудеше как е възможно залата да е толкова тъмна — нали бяхме видели прозорците й да светят? А после сърцето ми заблъска още по-бързо, защото осъзнах, че залата е абсолютно празна — нямаше скамейки или столове, нито някаква украса по стените, нямаше дори камина, която да прогонва зимния студ. Единственият друг изход беше в отсрещния край. Зееше като самотно мъртво око. Тръгнахме натам покрай тъмните метални стени. Докато минавахме покрай един прозорец, Полило ме стисна силно за рамото. Спрях, готова за атака или спешно отстъпление — според случая. Полило посочи прозореца с пръст. Очите й се бяха разширили от удивление, а може би и от страх. Разбрах, че иска от мен да погледна навън. Не можех — прозорецът беше много нависоко, долният му перваз стигаше до брадичката на Полило. Тя сплете ръце, аз стъпих на тях и Полило ме повдигна.
В първия момент не разбрах какво виждам. А после ме обзе ужас, разбрала какво не виждам. Прозорецът би трябвало да ми разкрие гледка към нощна Ориса, спяща спокойно под зоркото око на жреческия дворец. Вместо това пред погледа ми се ширеше суров пейзаж. От другата страна на пустия вътрешен двор се издигаше висока порта от черно желязо. Извих глава да погледна настрани и видях, че прозорецът е част от черна фасада, високи черни стени, които се преливаха в кули, които познавах добре и които ме изпълниха с ужас. Едва не се задавих, когато разбрах къде се намираме. Това не беше дворецът на жреците — беше зрителна измама, фалшификат. Всъщност не бяхме и в Ориса. Бяхме на върха на една кошмарна планина — вътре в железния замък на властелина.
Скочих на пода и се облегнах на стената. Полило ме гледаше втренчено, чудеше се какво става. Нямах отговор; а дори да имах, бях твърде зашеметена, за да говоря. А после чух стържене на нокти, обърнах се и видях връхлитащия ни демон.
С Полило скочихме в противоположни посоки. Чудовището изрева разочаровано — надявало се беше на лесна плячка. Завъртя тежкото си жабешко тяло към мен сякаш бе леко като перце. Полило го нападна изотзад, но то ритна с единия си огромен космат крак и я удари в гърдите. Ударът я запрати към отсрещната стена и тя се свлече на пода. Но атаката й ми осигури известно предимство, аз се мушнах под острите нокти на лапата и мечът ми разсече корема на създанието. Острието потъна надълбоко и демонът изврещя от болка. Отскочи и замахна с лапи. Закачи меча ми с един от ноктите си — толкова силно, че го изби от ръката ми. Метнах се да го взема и демонът ме нападна отново. Но се движеше бавно, кръв се стичаше от дълбоката рана, която му бях нанесла. Въпреки това налетя върху мен, преди да съм готова да блокирам атаката му. Тъкмо бях докопала меча си, но още не бях заела бойна стойка, равновесието ми беше лошо и нямаше начин да избегна сблъсъка. Въпреки това се опитах — извъртях се тромаво, макар да знаех, че нямам никакъв шанс. Преди чудовището да ме помете обаче, чух звук като от касапски дюкян и демонът се срина на пода, без да гъкне дори. Станах и видях Полило да стои над него. Брадвата й беше забита в черепа му. Тя опря крак в туловището му за опора, изтегли брадвата и я изтри в козината му.
Вдигна ръка към гърдите си, където я беше ритнало чудовището, и примижа.
— Ще удуша следващата, която каже, че ми завижда за циците — измърмори. — Само ми се пречкат проклетите.