Усетих нечие присъствие и вдигнах очи, като ги заслоних с длан срещу ярката светлина, която се лееше от железния купол на тавана. Намирах се в единия край на тясна галерия, която обикаляше по периметъра на огромната яма, приютила машината на властелина. От другата страна на ямата имаше отворена врата. Тръгнах натам и кракът ми закачи нещо. Погледнах надолу и видях брадвата на Полило. Прибрах меча си в ножницата и се наведох да я взема. Беше тежка, но аз я прихванах по-близо до острието и пръстите ми попаднаха в жлебовете, отпечатали се в дървото от захвата на Полило. Усетих как оръжието олеква значително, сякаш ръката ми изведнъж се беше сдобила със силата на моята приятелка.
Прошепнах й тихо:
— Отмъсти за нас, сестрице.
Извървях дългата дъга до вратата отсреща и когато стигнах до нея, не се поколебах, а влязох. Властелинът ме чакаше.
Стоеше до един прозорец и от мрачната гледка навън прецених, че се намираме в централната кула на железния замък. Очите му светеха, устните му се бяха разтеглили като в посмъртна маска, а в оградения от брада процеп жълтееха дългите му зъби. Но този път не се смееше; не ме засипваше с хули; не ръсеше цинични подигравки заради пола ми; не ме сочеше с крив пръст и не ми крещеше да се махам. Сигурно би трябвало да се вкаменя от страх, да се свия пред този могъщ магьосник. Вместо това само го забърсах небрежно с поглед и се заех да огледам стаята. Помещението на върха на кулата беше истинско средище на черна магия, пълно с черепи, демонски нокти, човешки органи и крайници в буркани и малки каменни статуетки на разкривени в агония създания. Беше горещо и вонеше на мръсен канал и гнилоч. Нещо помръдна изящно до мен, но аз не отскочих уплашено. Знаех какво е и сведох спокойно поглед към клекналата до мен пантера. Тя изсъска срещу властелина.
Почесах я зад ушите и вдигнах поглед към общия ни враг.
— Свърши се — казах.
Стиснах удобно брадвата и пристъпих напред, пантерата тръгна с мен. Властелинът махна с ръка и въздухът пред нас се размаза като мараня в горещ летен ден. Блъснах се в невидима стена. Но повърхността й поддаваше и аз увеличих натиска си с помощта на заклинание. Тя поддаде още малко, после се втвърди, когато властелинът подсили магията си. Но аз знаех, че е само въпрос на време, преди стената да поддаде окончателно.
— Чий демон си ти? — изсъска властелинът.
Изненадах се.
— Демон ли? Не съм демон.
— За мен си — каза той. — Ти си женският пор, който разруши царството ми. Уби брат ми, а мен не спря да преследва, където и да отидех.
От своята си гледна точка сигурно беше прав. Увеличих натиска върху стената и усетих как се разтриса. Пантерата изръмжа доволно. Още малко и щяхме да пробием.
Властелинът се изсмя с подновена увереност.
— Още не съм приключил, Антеро. Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Талантът ти е кръвно наследство, нищо повече. Семе, пренесено от майка ти, която обърна гръб на нашето изкуство. А в такава магия не може да има величие.
Беше мой ред да се изсмея.
— Тогава защо те е страх? — попитах. — И как слабачка като мен успя да те надвие?
— Единствената ми грешка беше, че те проклех — каза властелинът. — Разбрах, че ще умра от ръката ти, и реших, че проклятието ще е единственото ми отмъщение. Но докато умирах, съзрях друг начин и избягах в този свят. Само че онова глупаво проклятие те привърза за мен. Попречи ми да осъществя най-голямата мечта на всеки магьосник — да се сдобия със силата на самите богове.
Изсмях се на думите му.
— Смяташ, че можеш да бъдеш бог? Ти?
— Аз вече съм бог, порче нещастно — каза властелинът. — Битката с теб само увеличи силата ми. Пирувах с нещастието ви. Пих от кръвта на вашите мъртви. Погълнах и собствените си мъртви съюзници. Трябваше да се откажеш навреме, Антеро. Трябваше да се вслушаш в страха, с който населих сънищата ти. Ти също ме накара да страдам, вярно. Но аз те нараних повече. Убих всичките ти войници. Заклах всичките ти приятели. Обърнах срещу теб последната ти дружка. И когато умря, всмуках с наслада страха й; предателството й ме опияни като неразредено вино.
— Тя не ме предаде, магьоснико — казах. — Ти я подчини с магията си. Не Полило се опита да ме убие, а ти.
Властелинът се изсмя подигравателно.
— Голяма разлика, няма що. Не вярвам да намираш утеха в това.
Обаче намирах. Полило не беше като Грейклок, който беше обърнал гръб на брат ми. Остана вярна до самия край. Разтеглих устни в широка усмивка и властелинът съзря истината в нея. Съзря я и се намръщи. Не беше успял да ме нарани и това нараняваше него. Пантерата изръмжа, когато отново натиснах невидимата стена на властелина, но този път съпротивата му беше по-силна и ни изтика няколко крачки назад.