Пантерата увеличи скоростта си, още и още, докато светът наоколо не се превърна в картина от размазани петна, понесени от вятър, който пареше очите. Стиснах по-силно пантерата и усетих как се сливам със силните й играещи мускули. А после те станаха мои, мои станаха и тежките лапи с остри нокти. Сърцето на пантерата беше моето сърце, нервите ми пламтяха от стремителна котешка омраза, жажда за лов изпълни съзнанието ми. Слях се изцяло с пантерата и победоносен вой се изтръгна от раззинатата ми муцуна, обзе ме радост от преследването, нетърпение да хвърля всичката тази сила срещу властелина. Прескачах от облак на облак, изпълнена с презрение към всички хвъркати същества, с които можех при нужда да се нахраня.
Настигнах го на един планински връх. Огън и светкавици изригнаха от двете усти на звяра. Но котешките ми инстинкти с лекота избегнаха обстрела и властелинът побягна отново, преди да го връхлетя. Настигах го, но после огромен черен пропад се отвори в небето и звярът се стрелна през него. Последвах го. Знаех, че прекрачвам порта към друг свят, но котешкото ми сърце не се страхуваше, котешкият ми мозък не даваше и пукната пара… и котешкото ми тяло се озова насред огромно ледено поле.
Ледът беше прозрачно син и прорязан с розови жилки. Извадих ноктите си и ги забих в него, после поех предпазливо напред, като ръмжах заплашително към плячката си. Знаех, че нито аз, нито лъвът можем да излетим във въздуха на това място, знаех го не по силата на някаква логика, а като факт, като един от природните закони, на които се подчиняваха същества като нас.
А после светът се размести отново и се озовах на друго място. Място на огън и задушлив дим. Хвърлих се слепешката напред, нагорещената пътека изгаряше лапите ми, жежкият въздух пареше дробовете ми. Със същото, изглежда, се беше сблъскал и властелинът, защото огненият свят изведнъж се разтече около мен… и се озовах в тясна клисура.
Стотици отровни змии се гърчеха на пътеката и ме нападаха ожесточено, но аз минах през тях, като прескачах от камък на камък. Клисурата, чиито стени се издигаха високо, лъкатушеше като змиите към гигантска скална стена. Високо горе, кацнал на самия връх, се издигаше дворец с изумрудени куполи и колонади от злато, грейнал под лунните лъчи.
Двуглавият лъв щурмуваше скалната стена към двореца и аз знаех, че успее ли да се изкатери дотам, всичко ще бъде изгубено. Но скалата беше мека и ронлива и се трошеше под ноктите му.
Изревах и ревът на моята пантера го смрази. После звярът се обърна към мен. Уголеми се, още и още, после отново прие формата на властелина. Само че този властелин беше седем метра висок, имаше гигантски лъвски лапи и огромни жълти зъби. Изрева предизвикателно и ревът му отекна до небесата. Скочих отгоре му и усетих острите нокти да се впиват в плътта ми.
Ударих го с лапа и захапах брадата му; усетих горещото меко гърло отдолу. И щракнах челюсти. Кръвта, за която копнеех, бликна. Лапите му отпуснаха хватката си. Властелинът се строполи, но аз не отпуснах смъртоносната си захапка, а тръсках ли тръсках глава, докато кръвта не спря да шурти и сърцето му не замлъкна.
Тогава го пуснах и вдигнах глава. Стоях върху трупа на властелина. Видях малка тъмна струйка дим да се отделя от гърдите му и разбрах, че това е душата му, или по-скоро онова, което беше останало от нея. Пернах я с лапа като да беше мишка и я смазах.
Властелина вече го нямаше.
Триумфалният ми писък отекна до самата луна.
А после властелинът, клисурата, замъкът и самата луна изчезнаха, аз вече не бях пантера, а най-обикновена Рейли, една съвсем смъртна жена и воин.
Лежах на палубата на кораб и кървях от множество рани. Палубата на моя кораб. И труповете на моите гвардейки се валяха около мен. Малко встрани зърнах тялото на Гамелан. До него — тялото на Полило. Надигнах се и плъзнах поглед по бурното море.
Знаех, че изобщо не съм напускала тази палуба с тялото си — само с духа си. Бяхме се сражавали тук. И бяхме продължили битката си в етерите, където бях спечелила окончателната победа. Свлякох се на едно коляно и благодарих на Маранония, че е дарила дъщерите си с благородна смърт.
Погледнах дланта си. Лъвският белег беше изчезнал завинаги.
А после заплаках. Плаках за Полило, плаках за Гамелан, за Корайс, за Исмет и за всички други. Плаках и за себе си. Още бях жива и знаех, че тази вина ще ме мъчи до края на живота ми.