26
Викът на Чайката
Не помня много от случилото се след това. Пътят към Ориса беше дълъг и труден. Мисля, че гладувах. Сигурно са ме мъчили студ и жега. Не знам. Успяла съм някак да скалъпя импровизирано платно и да продължа на изток, към дома. Успяла съм някак да привържа руля. Ветровете явно са се смилили над мен и не са откъснали платото от мачтата. Морето явно е сдържало гнева си. Боговете навярно са решили, че играта е стигнала естествения си завършек и в мен не е останало нищо забавно.
Накрая видях кораб на хоризонта, орисиански кораб — един от търговската флота на Амалрик. Този път не беше номер и капитанът изпадна в страхопочитание, когато му казах коя съм и какво съм направила.
Когато най-сетне се прибрах у дома, Ориса ме посрещна като герой, както добре знаеш. Посрещането беше искрено и топло и ми донесе радост, от която сърцето ми се препълни. Гражданите на Ориса ме понесоха на раменете си по улиците и така чак до амфитеатъра, където речите и почестите нямаха край; а след това по домовете и в кръчмите се ляха тонове вино в добрата стара орисианска традиция.
Амалрик ме посрещна с прегръдка, от която ребрата ми изпукаха. Оумъри не спираше да ме целува, докато и двете не ревнахме от щастие. Порцемус и другите ми братя бяха удовлетворително хладни и мълчаливи. Константата на тяхната неприязън ме зарадва почти колкото обичта на Амалрик.
С огромно задоволство научих, че Джинах не се е докопал до почестите и постовете, които му беше приписал властелинът в своята фалшива Ориса. Когато се върнал от Ликантия, магистратите и жреците му потърсили сметка за злоупотребите по време на обсадата и задето ме е пратил след флотилията на властелина в съмнителната компания на банда пирати. Разжалвали го — собственото му семейство се отказало от него — и го прогонили от града и от цялата територия на Ориса. Последно се чуло, че го отвлекли роботърговци и го продали като гребец на продънена баржа, която кръстосвала пиратските води при Джейпур.
През двете години на отсъствието ни били организирани редовни бдения, казани били хиляди молитви и били направени стотици жертвоприношения, за да извоюваме победа и да се върнем живи и здрави. Малко преди да се върна у дома, силно земетресение разтърсило Ориса, като епицентърът му, изглежда, бил хълмът, където се издига жреческият дворец. За щастие, жертви и щети почти нямало. Жреците направиха нужните изчисления и се оказа, че земетресението съвпада по време с последната битка между мен и властелина — когато бях пантера и се сражавахме в етерите.
Колкото до самата пантера, повече не я видях — освен в редки мъчителни сънища.
Любовният ми живот можеше да е богат и разнообразен, ако бях поискала. Много жени се домогваха до дните и нощите ми. Както беше предрекла принцеса Зиа, Трис дотича при мен веднага щом се върнах. Не се беше омъжила, разбира се, и се кълнеше, че чувствата й към мен още са живи. Каза, че разривът помежду ни бил глупаво недоразумение, и понякога си мисля, че може и да повярвам на думите й. Друг път обаче… е, да речем, че просто реших за известно време да остана сама и целомъдрена.
Питаш какво ще правя оттук насетне ли, писарю? Има ли значение? Книгата е готова, историята е разказана и с това би трябвало да стигнем до края.
О, добре де. Ще се опитам да обясня.
Преди седмица Амалрик ме покани във вилата си. Прекарахме си страхотно, пихме вино и клюкарствахме, а Оумъри ни свиреше на лирата си. В градината цареше познатият прекрасен хаос от обрасли пътечки сред благоуханни цветя и овошки. С брат ми взехме виното и излязохме да се поразходим, стигнахме до простичкия каменен параклис на майка ни и приседнахме на скамейката до фонтана.
Амалрик ми зададе същия въпрос като теб, писарю — какво ще правя сега?
Засмях се.
— Мислех, че поне за теб компанията ми е достатъчна, братле — казах. — А ето че и ти надигаш глас заедно с глутницата, която ме обсажда. Защо не могат да оставят на мира войника, когато се прибере у дома? Не, трябва веднага да се хване на работа, да мисли за бъдещето. Боже опази, ако реши да помързелува малко. — Вдигнах чашата си. — За момента ми стига да се наслаждавам на виното. По възможност на припек и някой да ми пее. Какво лошо има в това?
Амалрик разбра намека ми и напълни отново чашата. После каза:
— Искат да възродят Маранонската гвардия.
Въздъхнах.
— Значи това било! Виж… магистратите вече ме помолиха да поема командването на новата гвардия. И аз им отказах възможно най-любезно.