Амалрик ме стрелна с момчешката си усмивка, която толкова обичам.
— А мен помолиха да ти окажа натиск, за да променяш решението си.
Поклатих глава.
— Кажи им, че си ме молил, докато не ти е изтръпнал езикът, но аз така и не съм се вразумила — предложих му. — Отговорът ми е не.
— Какво се е променило, Рейли? — попита той. — Преди Маранонската гвардия беше целият ти живот. От малка искаше да станеш войник и гвардията беше сбъднатата ти мечта.
Отпих от виното. После казах:
— Омръзна ми да водя млади жени на смърт. И така си имам предостатъчно призраци, които да ми правят компания. Повече не ми трябват.
— Значи окончателно си приключила с войниклъка?
— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах. — Но докато нищо не заплашва Ориса, едва ли ще хвана отново меча.
— Тогава какво искаш да правиш? — продължи да ме притиска той.
Незнайно защо очите ми се наляха със сълзи.
— Искам просто да ме оставят на мира — казах, като се мъчех да удържа сълзите.
Амалрик ме прегърна и прошепна:
— Това няма да стане, сестричке. Имаш нещастието да си най-големият жив герой на Ориса.
Прогоних самосъжалението и изтрих ядно очите си.
— Имам също нещастието да не разбирам от нищо, освен от войниклък — казах.
— Не е вярно — възрази брат ми. — Ти си много повече от ръка, която върти меча. Знам го още откакто бях досадно хлапе, което обожаваше храбрата си сестра и постоянно й се вреше в краката.
Погледнах обраслия с мъх камък — маминия параклис. Сигурно съм търсила напътствие. Но не го получих. Не се появи образ от нищото. Не усетих ухание на сандалово дърво, не чух призрачен глас да ми шепне в ухото.
Нежен вятър довя мириса на реката. И с него дойде споменът за твърда корабна палуба, плющящи платна и игриво море, за миризмата на сол, усещането за студените пръски по кожата… и за хоризонта — закачлив като млада танцьорка в прозирни воали, която бяга навеки пред теб и те мами.
— Планирал съм експедиция за след месец — каза Амалрик.
А аз си помислих: Да!
— Говори се за богати пазари далеч на юг, където никой не е стигал досега — продължи той.
А аз си помислих: Да… да!
— Няма да те лъжа, че ще е безопасно — каза брат ми. — Ще е студено, храната няма да стига, а шансовете за успех са минимални. Но ще има приключения, Рейли. Нови земи. Нови народи. Нови надежди. Това поне мога да ти обещая.
А аз си помислих: Да, моля те, да.
— Експедицията ще има нужда от жрец — каза той.
Гемиите ми потънаха.
— Няма да го позволят — казах. — В цялата история на Ориса не е имало жена жрец на експедиция.
— Значи е крайно време това да се промени — каза Амалрик. — В крайна сметка ти си Рейли Емили Антеро. И можеш да бъдеш каквато поискаш. Какво ще кажеш, сестричке? Ще опънеш ли платната?
И аз казах:
— Да!
Е, това е, писарю. Историята на една жена воин, която мнозина имат глупостта да мислят за герой. Вече си подготвил голяма част от свитъците и скоро книгата ще излезе на пазара.
Чудя се какво ли ще си помислят хората, като я прочетат? Понякога си представям как някое малко момиче прелиства страниците, свито в леглото си нощем; чете на светлината на огнени мъниста под завивките, за да не я спипа гувернантката. Чудя се какво ли ще си помисли това малко момиче? Дали ще поиска да въстане срещу традициите и да смени куклите си с меч? И това ли искам всъщност? Ако трябва да съм честна, не знам. Струва ми се, че за онази девойчица би било най-добре, ако остане вярна на себе си и се бори за правата си независимо от попрището, което избере.
И тогава, писарю, когато малкото момиче чуе вик на чайка, може би ще се сети за мен.