Джинах засмука изгорената си ръка и изграчи:
— Аз… аз… не мога.
Другите мъже зашепнаха уплашено. Аз кътах чувствата си на скришно в сърцето и главата. Позволих си единствено утехата да стисна силно дръжката на меча си. Ала това не ми помогна особено, когато видях потреса, изписал се върху лицето на жреца.
— Вече е станало! — изсъска той.
— Какво? — изломоти Джинах. От страх думите му се бяха сбръчкали до шепот.
Гамелан поклати глава в знак да запазим мълчание. Започна да се обръща насам и натам, душеше въздуха и се ослушваше и за най-слабия звук в нощта. Усетих как кожата ми настръхва, докато сетивата на стария жрец душеха наоколо. Някъде отдалече се чу вой на вълча глутница.
Гамелан се завъртя рязко към генерала и каза:
— Властелините са направили някакъв пробив. Трябва да действаме бързо, иначе всяка надежда е изгубена.
— Но какво… — заекна сащисано Джинах.
Гамелан не му обърна внимание. Събра с едно движение костите и ги бутна към мен.
— Хвърлете ги вие, капитане.
Зяпнах го глупаво. Защо ме караше да ги хвърлям? Ако боговете се бяха отвърнали от нас, как бих могла аз да променя решението им?
— Направи го, Рейли — озъби ми се Гамелан. — Преди да е станало твърде късно!
Подчиних се, изтръпнала до безчувственост. Протегнах ръка и се стегнах вътрешно, когато Гамелан пусна костите в шепата ми. И се кълна във всичко свято, че в този миг времето спря. Сякаш сянка падна между мен и останалите. Усетих парфюма на мама, уханието на сандалово дърво. Кожата ми засия с мек светлик, сякаш току-що бях излязла от вана с топло мляко и подсладено вино. Всичко изглеждаше толкова… толкова правилно в този свят на сенките. Костите се гушеха в дланта ми, сякаш бяха оформени специално за тази цел. Усещах ги студени; усещах ги и приятни на допир и по някаква причина това ме притесни.
И отново Гамелан запя. Отново помоли костите да ни кажат каква орис ни чака. Костите бяха все така хладни в шепата ми, само усещането за приятен гъдел се усили. И докато той пееше, друг глас — женски глас — прошепна в ухото ми: „Рейли означава надежда. Рейли означава надежда“.
— Хвърли ги — каза Гамелан.
И аз хвърлих несръчно кокалчетата. Когато отскочиха и се търкулнаха по масата, усещането за сенчестия свят — за други думи просто не се сещам — ме напусна.
В същия миг светкавица освети вътрешността на шатрата. Последва гръм — толкова силен, че затиснахме ушите си с ръце. Само Гамелан сякаш не забеляза нищо. Вместо това се изсмя злорадо и скочи напред като котка, впил поглед в костите. Изкиска се отново и ги събра от масата. Ала докато ги прибираше в джоба си, ме изгледа странно. Не си направих труда да гадая какво значи погледът му. Ако трябва да съм честна, съзнателно избягвах всякакви размисли относно онова, което се въртеше в главата на магьосника.
Той се обърна към Джинах, който зяпаше с провиснало чене като риба на сухо, и каза:
— Тя е единствената ни надежда, генерале. Не знам защо. Знам само, че е така.
Ала Джинах продължаваше да се колебае. Погледна към мен и в този кратък миг булото се вдигна и аз съзрях омразата в очите му. Студена, черна и дълбока. Като юмрук в корема. Първата ми реакция беше почуда. С какво бях заслужила подобна омраза? А после почудата ми стана още по-голяма, защото видях, че омразата му е подплатена със страх. Преди да съм стигнала до някакъв отговор обаче, усетих как собствената ми ненавист набъбва лавинообразно. Превърна се в наситен пламък и ме обзе в такава степен, че ми се прииска да скоча през масата и да го убия с голи ръце.
А после шатрата грейна от нова светкавица. Всички скочихме на крака едновременно с придружаващия я трясък.
Джинах грабна чаша ракия и я изпи на един дъх да успокои нервите си.
— Е, генерале? — притисна го Гамелан.
Джинах кимна едва-едва. Гласът му раздра напрежението в шатрата:
— Ще атакуваме утре. Привечер.
Призори на следващия ден направихме жертвоприношение. И по-точно три жертвоприношения, което подсказваше не само значението, а и опасността на предстоящата мисия. Най-напред пратихме на Маранония една овца. Редно беше да принесем угоен овен, но както вече казах, земята наоколо отдавна беше опоскана и по липса на друго дръгливата овца трябваше да свърши работа. След като спечелехме битката, щяхме да се отчетем подобаващо. Маранония е войнишка богиня и сигурно разбира, че понякога идеята е по принуда по-задоволителна от реалността. Чуха се предложения да принесем в жертва някой ликантийски пленник, но бързо бяха отхвърлени, защото не е много логично да търсим одобрението на богинята, като й пращаме подгизнала от кръв душа, която би била най-силният аргумент срещу онова, към което се стремяхме. След това направихме по-дребно жертвоприношение във вид на няколко риби, с които да умилостивим орисианските богове, а всяка от нас направи лично приношение на собствения си бог на огнището. Надявах се, че тези последни дарове ще бъдат оценени по достойнство и възможно най-малко от нас ще се явят лично да засвидетелстват почитта си на боговете през идната нощ.