Остатъка от сутринта посветихме на подготовка. Така както бойните балади рядко споменават как потните ковачи преглеждат подковите на кавалерийските коне преди набег или как оръжейниците и брусовете наточват за последно мечовете, така и никой не си дава сметка, че войниците — поне умните и опитни войници — почти никога не хукват с рев в атака само защото са зърнали апетитна цел.
Лагерът ни жужеше от трескава дейност от зори до обяд. Екипировката на всяка гвардейка беше проверена най-напред от сержанта, а после и от Полило или Корайс. На обед се нахранихме до насита — традиционното ястие преди битка от печено говеждо и яйца. Наложило се беше да пратя продоволствен отряд от най-умелите си крадли далеч в провинцията, за да осигуря продуктите за този банкет.
Внезапен дъжд — предизвикан от двама жреци на средно ниво — ни прогони уж изненадани в палатките. Там, далеч от вражески поглед, се преоблякохме в бойни „доспехи“ — тъмни дрехи и почернена броня. Студен влажен полъх се мушна през отвора на палатката ми и аз потръпнах. Ала не заради хладния вятър.
Заложила бях целия си капитал на този едничък зар. Студената логика на войната диктуваше, че цяла бойна единица никога не се праща в една битка, особено когато на карта е заложено всичко. Войниците свиват примирено рамене, когато само шепа оцелели се върне от бойното поле; ала когато врагът помете цяла бойна единица, помита и бойния дух на войската.
А аз щях да поведа всичките си гвардейки, с изключение на ранените и на новите попълнения от необучени новобрански, които бяха пристигнали от Ориса под командването на една млада и напориста кандидат-офицерка предния ден. Тя беше и единственият все още жив командир освен мен, Полило и Корайс. Офицерите на гвардията по правило тръгваха с предните редици, затова и смъртността сред тях беше катастрофална, а така и не беше останало време да се съберем и да обсъдим кандидатурите за повишение.
Новата жена се казваше Дика и изглеждаше по-млада и от мен, когато постъпих в гвардията. Дръпнах я настрани и й казах, че ако не се върна на сутринта, тя ще е новият командир на Маранонската гвардия. Момичето пребледня, но стисна решително устни. Отбелязах си този факт — проявяваше решителност, което говореше за добър воин в зачатък.
— Ако се случи най-лошото — наредих й, — ти трябва да се върнеш в Ориса и да възстановиш гвардията. Задачата е трудна и ще трябва да впрегнеш всичките си сили, но Маранония ще е с теб, а в Ориса са останали достатъчно наши ветеранки, които ще ти помогнат. Първата ти задача обаче ще е да прибереш знамената — тези, които ще носим тази нощ. Ако не се върнем, знамената ни ще са там, където ще лежат и всички маранонски гвардейки — вътре в цитаделата на властелините.
Освободих я и се обърнах към Корайс, която беше изчакала Дика да излезе от палатката, преди да се усмихне лукаво, защото отлично знаеше причината да вложа толкова драматизъм в думите си.
— Браво, капитане — каза тя. — Ако тази нощ умрем, думите ти ще превърнат смъртта ни в легенда. Ако Полило беше тук, направо щеше да се разциври. — После въздъхна. — Не е ли жалко, че тая работа с легендите изисква толкова неприятни жертви?
Под прикритието на дъжда и вятъра, рота войници се настаниха в палатките ни. Задачата им беше да накладат лагерни огньове, да се мотаят от палатка в палатка, да сложат постови и изобщо да подлъжат всеки наблюдател, бил той с обикновен или магически взор, че Маранонската гвардия все така стои в резерв.
Стегнати за битка, ние се придвижихме бързо покрай задната линия на орисианския лагер до стръмните скали към брега оттатък Ликантия, където Чола Ий беше изтеглил галерите си на брега върху одялани трупи. Предната вечер се бях опитала да обясня — доста неумело като отрасла на сушата жена — какви съдове ще ни трябват за атаката. Чола Ий се беше изкискал с престорена добронамереност, сякаш сблъсъкът помежду ни изобщо не се беше състоял, а после каза, че му е ясно и нямало нужда да обяснявам повече.