— Случва се и ние, моряците, капитан Антеро — каза той, — да заложим на тишината и потайността, когато обстоятелствата го изискват. Всяка от моите галери носи по една или две лодки, чийто дизайн е идеално пригоден за задачата, която описвате. Надявах се да ги използвам за тайни експедиции срещу ликантийските търговци, които задръстиха с корабите си пристанището — стига да срежем някак оная проклета верига. Ала по-добре да не мечтаем излишно, защото боговете обичат разочарованието.
А после продължи отсечено:
— Всяка лодка може да качи десет души освен кормчията и четиримата моряци на веслата. Добре ще е да разпределите предварително „войниците“ си… — тук Чола не се въздържа от щедра нотка сарказъм, — за да не се превърне дебаркирането ви в гъсарка, която си вика стадото.
Само кимнах. Адмиралът си беше чешит, а ние си бяхме ние. Освен това си помислих, че по един или друг начин предстоящата мисия ще е последната ми среща с него, така че поведението му беше без значение. Което само показва колко струва ясновидската ми дарба!
Когато най-после стигнахме до лагера на наемниците, развърнах гвардейките си под прикритие и под командването на знаменоска Исмет, която беше една от най-големите чудачки сред и без това чудатата група оцелели жени от Маранонската гвардия. Само като я погледнех и самочувствието ми растеше. Как бихме могли да се провалим с жени като нея?
Защото Исмет беше пример за всички ни — от зелените новобранки и другите подофицери до самия офицерски състав. Тя въплъщаваше в себе си духа на гвардията. Сред жените дори се шушукаше, че може да е въплъщение на самата богиня, най-вече защото за всичките си години служба сякаш не беше остаряла и с ден. Тъмната й кожа — по-тъмна дори от кожата на севернячките от тропическите ширини — беше допълнителен щрих към тайнственото й излъчване. Никой не знаеше откъде е родом. Просто се появила един ден в казармите и заявила желанието си да служи като гвардейка. Когато я попитали за произхода й, не казала нищо, само се заклела, че или ще я приемат за гвардейка, или ще спре да се храни и ще гладува до смърт. Думите й предизвикали истинска врява, но никой не се усъмнил в решимостта й. Историята премълчава част от детайлите — може би моята предшественичка е била с меко сърце, или пък по онова време не е имало достатъчно доброволки, които да попълнят редиците. А по-вероятно е просто да са се вгледали в очите на Исмет и да са разбрали. Освен това Исмет доказала, че владее добре всички видове оръжие. Положила клетва за новобранка, но останала такава по-малко от месец. Повишили я, после пак и пак, докато не стигнала най-високия подофицерски чин. И това било последното повишение, което приела — отказвала упорито следващите, въпреки всички увещания и заплахи. Това е било преди две поколения. Исмет никога не беше излизала в отпуск. Никога не си беше наемала жилище извън казармите, нито беше започвала интимна връзка, която да изтрае повече от седмица-две. Често казваше, че един войник има само трима приятели — себе си, взвода си и гвардията.
След като жените заеха позициите си, аз, заедно с легатите и още четири гвардейки, отидох в шатрата на адмирала. Гамелан ни чакаше. Каза на Чола Ий, че иска да разговаря с нас насаме. Чола Ий изръмжа заплашително, но Гамелан само го изгледа немигащо. От спокойни и дълбоки извори на мъдрост очите на жреца се промениха в жълтия поглед на голяма котка, която се готви за скок. Чола Ий изскочи без повече възражения от шатрата и зарева безсмислени заповеди на хората си.
Гамелан беше приготвил необходимите за заклинанието неща. Беше разпитал подробно Полило за брадвата й, онази, която беше останала да виси забита в прозоречния перваз на ъгловата кула. Сега взе от масата умален макет на същото оръжие, запали един мангал и ни каза да коленичим пред него. После хвърли върху жарта билки, традиционно познати като усилващи зрението — розмарин, исоп, скална роза, бяла върба. Ронеше билките и шептеше и скоро над мангала се издигна сладък дим, раздели се на три и облъхна лицата ни. Но вместо да раздразни очите ни, ги успокои. Видях как четвърто валмо дим се устремява към отворените му длани, където Гамелан крепеше мъничката брадва, сякаш тя беше истинското, тежко и смъртоносно оръжие, хвърлено от Полило по крепостната стена. Жрецът занарежда напевно: