— Защо — проплаках със страстното негодувание на младостта, — защо сме се родили жени, мамо? Защо не се бяхме родили мъже?
Сега вече успях да я шокирам.
— Не това имах предвид — каза тя. — Никога не съм искала да ми пораснат мъжки части. От опит знам, че пенисът само отслабва ума. Не, мила моя, не си губи времето в мечти да бъдеш мъж. Вместо това мечтай да имаш същата свобода като мъжете и ако я получиш, бъди доволна. Ще ти кажа една тайна. Мисля, че някой ден и нашето време ще дойде и когато това стане, ще докажем, че жените са много по-способни да се грижат за света от всеки мъж, когото познавам.
— Не мога да чакам толкова дълго — извиках. — Дотогава ще съм остаряла, а старите не ги вземат за войници.
Майка ми ме гледа дълго, после кимна и каза:
— Ако това искаш, значи това ще станеш.
След седмица баща ми нае един пенсионирал се сержант да ме научи да се бия. Направи го без никакъв коментар, помня само как се усмихна, когато му се оплаках от синините, след като цял ден ме бяха налагали с дървен меч. Година по-късно усмивката му вече стигаше от едното ухо до другото, защото бях надминала сержанта във всяко от уменията му и се наложи да ми намерят друг, по-опитен учител. Когато майка ми почина, вече бях по-добра от всички младежи в града — или поне от онези, които приемаха да пробват силите си срещу едно момиче. Бях на шестнайсет, когато постъпих в Маранонската гвардия. И никога не погледнах назад.
Сладки звуци на лира ме откъснаха от спомените. Свиреше Оумъри — беше се преместила, без да я усетя, на ниско столче до светилището. Погледът й се спря на мен, докато пръстите й играеха по великолепния инструмент, и тя запя нежна песен, която — знаех — беше предназначена специално за мен. Загледах се в меката тежест на червената й коса — ярка като косата на Амалрик — и си помислих, че брат ми е извадил страхотен късмет с тази жена. Навремето имах една любовница, която ме вълнуваше така, както Оумъри навярно вълнуваше брат ми. Не Трис, а Отара — Отара с гърления смях, нежните ръце и пръстите, които умееха да прогонват демоните от главата ми. Бяхме любовници много години, преди тя да умре, и често си мислех, че Отара в много отношения беше заместила майка ми.
Прости ми хленча, писарю. Но не ми се подхилвай, все едно казваш, че такива са, видите ли, жените. Ако посмееш да го направиш — или си го помислиш дори, — ще забравя обещанието си и това ще ти е последното пренебрежително подхилване в живота, гарантирам, ти. За Отара винаги ще има място в сърцето ми и когато се заклех да говоря само истината, много добре знаех, че ще се наложи да разкрия неща, които при други обстоятелства не бих споделила с никого. Така че сигурно пак ще има да цивря, преди книгата да стигне края си; а вие внимавайте, за да не станат някои от сълзите ми и ваши. Така, нека сега изтрия очи и се съсредоточа…
Докато Оумъри пееше, аз скърбях за Отара — точно както го беше намислила снаха ми. После песента се промени и се почувствах пречистена. Лирата подхвана игрива мелодия. Напомни ми за смеха на мама и несъзнателно погледнах към светилището. Гледах как водата се стича по обраслия с мъх камък и си представих, че мъхът, водата и сенките на трендафила оформят лицето на мама. То сякаш оживя и аз видях очите й да се отварят и устните й да помръдват. Лъхна ме и тежкият аромат на сандалово дърво — любимия й парфюм. Усетих топла ръка да докосва тила ми и ми се стори, че чувам гласа й да шепне. Шепотът беше толкова тих, че не различих думите, но знаех, че ако се вслушам внимателно, ще ги чуя. После май се уплаших… Всъщност наистина се уплаших, защото изведнъж си помислих, че това са глупости. Махмурлукът си прави шеги със сетивата ми, нищо повече. Майка ми беше обикновена смъртна, също като мен. Определено не си падаше по игри на призраци. Тръснах глава и шепотът секна. Ароматът се стопи, а когато погледнах към светилището, лицето също беше изчезнало. Оумъри беше спряла да свири. Видях я как смръщва вежди и клати глава. Обзе ме усещането, че пропускам нещо много важно, и от тази загуба ме заболя.
А после всички мисли за загуби, любовници и духове се изпариха, прогонени от тропота на копита пред стените на вилата.
Амалрик се връщаше от двореца на жреците.