Върна се и донесе вестта, че е обявена война. Това сложи край на панихидата и предизвика истинска какофония, от която лъхаше на страх и вълнение. Вечерта всички граждани на Ориса трябвало да се съберат в градския амфитеатър, за да чуят официалното решение и придружаващите го речи за повдигане на бойния дух.
Брат ми се постара да успокои всички присъстващи и да сдържи раздразнението си въпреки пороя глупави въпроси — колко щяла да продължи според него войната; какви финансови загуби щяло да претърпи семейството; кои стоки щели да станат дефицитни, така че да се запасели навреме както за лична употреба, така и за бъдещи печалби от черния пазар. Макар да е най-малкото от децата на баща ни, Амалрик безспорно е главата на семейството: баща ни го обяви за наследник на търговската си империя, като мъдро прескочи по-големите си синове, чийто мързел се конкурираше единствено с глупостта им. Това естествено породи завист и негодувание, но силната личност на Амалрик и славата му на човека, открил Далечното царство, бяха достатъчни да държат тия нещастници в подчинение. По някое време сред данданията Амалрик улови погледа ми и ми даде знак, че иска да поговорим в кабинета му. После изкъшка роднините да си вървят, като им напомни да не забравят за градското събрание вечерта.
След няколко минути седнах до писалището му и по стиснатата му уста и необичайно зачервената кожа разбрах, че има и нещо друго освен обявяването на войната.
— Какво криеш, братле? — попитах го. — Давай. И започни с най-лошото.
Той се засмя, но някак горчиво и насила.
— Никога нищо не мога да скрия от тебе, нали, како?
— Въпрос на практика, миличък — отвърнах. — Преди да станеш голям мъж и такъв, как да се изразя, отговорен човек, стотици пъти съм те хващала с гущери в джобовете, а малко по-късно и с курветини в леглото.
Брат ми беше толкова малък, когато мама почина, че на практика го отгледах аз. Винаги сме били много близки, дотолкова, че си споделяхме тайни, които не бихме казали на никой друг.
— Хайде, изплюй камъчето, Амалрик — подканих го отново. — Кажи на кака за какво толкова са се паникьосали онези глупци в двореца.
Амалрик се усмихна криво.
— Макар отдавна да се вижда накъде отиват нещата — каза той, — излиза, че войската ни не е готова за война.
— Това се подразбира — отвърнах аз. — Макар че моите жени са готови. Удвоихме тренировките и сме в състояние на пълна бойна готовност още откакто ликантийците задрънчаха с мечовете си. А без да чакам изрични заповеди, разпратих допълнителни набирачи в девическите лицеи и по пазарите, като финансирах операцията със средства от един от резервните фондове — инициатива, за която може и да ме разжалват.
Говорех открито, без да крия горчивината си, и той ме изгледа изпод вежди.
— Е, сега и другите ни войски ще се заемат със същото. Особено след като градската управа наруга здравата некомпетентните ни командири.
— Скоро ще наберат достатъчно хора — казах; признавах, макар и неохотно, че братята войници не са съвсем за подценяване. — Което значи, че този проблем ще се разреши бързо и всички го знаят. Така че трябва да има друг, наистина голям проблем, щом управата и жреците дрискат в гащите.
Амалрик въздъхна.
— Има. И той е от магическо естество.
— Трябваше да се досетя и сама — отвърнах. — Големи страхливци са обаче. Толкова ли нямат вяра в собствените си заклинания? Или са лежали на кълка, вместо да усвоят тайните, които ти донесе от Ираяс?
— Не, разбира се. Но и властелините не са бездействали през това време — каза Амалрик. — И по всичко личи, че са получили от принц Равелайн повече тъмно познание, отколкото смятахме. Жреците ни се боят, че силите са изравнени. Виж само онази проклета стена напреко на полуострова. Един от жреците ми каза, че никой в двореца, дори Гамелан, не може да направи заклинание, което да я възстанови толкова бързо.
— На кого му пука? — изсумтях аз. — Така или иначе, накрая всичко се решава със стомана. Да не би властелините да са измислили заклинания, които да ги предпазят от оръжията ни? Дори да е така, нашите магьосници ще измислят контразаклинание и така нататък и така нататък, докато накрая пак ще остане на нас, обикновените войници, да спечелим войната по старомодния начин — с мечове, брадви, копия и лъкове. Не се тревожи. Досега винаги сме ги побеждавали. Магията няма да промени нищо.
— Обикновено бих се съгласил с теб — каза Амалрик. — Защото покрай Дженъс Грейклок и неговите магии стигнах до същия извод. Той беше велик магьосник, но преди всичко беше войник с практична мисъл.