Наля си вино. Предложи и на мен, но аз отказах и вместо това си налях студена вода.
— Този път обаче — продължи той — са плъзнали слухове, че властелините разработват някакво ужасно оръжие. Знам, че когато предстои война, слуховете се множат като зайци напролет. Само че Гамелан докладва за странни смущения в магическия етер, които го навеждат на мисълта, че слуховете може да не са съвсем безпочвени.
Не казах нищо. Гамелан беше не само главният ни жрец и един от най-силните ни магьосници, — а и стар човек, видял много през живота си. Славеше се с хладнокръвната си преценка. Щом Гамелан беше разтревожен, значи имаше защо.
— Какво друго? — попитах.
— Властелините правят опити да спечелят цар Домас на своя страна — каза брат ми. — Той е умен и опитен монарх, така че едва ли ще постигнат нещо съществено. Освен ако не го убедят, че нашата кауза е обречена. Тогава той ще постъпи като всеки друг разумен владетел — ще подкрепи сигурния победител.
Ако се стигнеше дотам, наистина бяхме обречени. Далечното царство превъзхождаше всички ни в магическите практики. Благодарение на Амалрик цар Домас беше наш съюзник. Но докога?
— Е, ако се стигне дотам, ще трябва да посрещнем гордо съдбата си — казах, като отново преминах към познатия ми уютен фатализъм. — Ако се стигне изобщо.
— Така или иначе, моята основна и всъщност единствена задача е да предотвратя това — каза брат ми. — Градската управа ми нареди да замина за Ираяс. И да коткам цар Домас, докато не свърши войната.
И без мрачната му физиономия знаех, че това го разстройва дълбоко. Не само щеше да пропусне битките, но и щеше да живее сред чужденци неизвестно колко, навярно години.
— Кога тръгваш? — попитах.
— След няколко дни. Веднага щом си събера багажа и корабът бъде готов да отплава.
И двамата се замислихме за бъдещето. Собствените ми мисли се въртяха най-вече около извода, че Амалрик едва ли ще има време да ми помогне за моята задача.
— Преди да тръгнеш — казах, — ми се иска да поговориш с градската управа. Всеки трябва да даде своята дан в предстоящата война. Маранонската гвардия не трябва да стои в казармите си!
Амалрик поклати глава.
— Вече повдигнах този въпрос. И въпреки всичките ми доводи, предложението беше отхвърлено.
Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че съм загубила толкова бързо.
— Но защо? — извиках, макар че — както вече казах — знаех отговора.
— По обичайните причини. Ушите ми хванаха мазоли да ги слушам.
— Нека аз ги изброя тогава — казах аз, насмалко да изскоча от кожата си. — Боговете са създали жените нежни и войниклъкът е противоестествен за тях; не сме достатъчно силни и издръжливи, за да ни пуснат на бойното поле; настроението ни е подвластно на месечния ни цикъл; не разсъждаваме логично, а се поддаваме на моментни хрумвания и капризи; мъжете няма да искат да се бием рамо до рамо с тях или защото ни нямат доверие, или защото ще губят време и сили да ни защитават, вместо да преследват поставената им задача; ние, техните дъщери, ще се превърнем в курви, защото, както е добре известно, жените не са в състояние да контролират нагона си и се чукат с всеки срещнат мъж; а ако бъдем пленени, враговете ще ни изнасилят и така ще се надсмеят над мъжеството на Ориса.
— Май не пропусна нито един от аргументите им — сухо отбеляза брат ми. — Последният предизвика най-разгорещени коментари.
— О, гущерско ако миризливо! — изсъсках.
— Бих могъл да кажа същото — съгласи се Амалрик. — Макар реакцията ми в двореца да не беше чак толкова колоритна или по същество. Има и още нещо. Войската ще се командва от генерал Джинах. Именно той се противопостави най-многословно на предложението ми гвардията да бъде включена в експедицията.
Гневът ми достигна нови висини. Джинах главнокомандващ! Тази новина ме изненада, а не трябваше. Джинах беше от онези войници, които всяка мирна страна бълва така, както купчина тор бълва личинки. Войници от подходящите семейства, получили образованието си в подходящите лицеи; издигнати на подходящия пост в най-подходящото време, за да растат бързо в йерархията; умеят да разговарят по подходящия начин с началниците си; с политиците са спокойни, но и твърди; почти винаги изглеждат добре и имат мрачни физиономии, точно така, както трябва да изглежда един лидер; и името им никога не е било замесвано в скандал. По време на война обаче всички тези достойнства се превръщат във фатални недостатъци — семействата и учителите са имали грижата нито една оригинална идея или човек да не прекрачат прага в продължение на няколко поколения; раболепниченето пред висшестоящите се оказва обикновено подигравка, защото прикрива презрение, породено от свръхнапомпано самочувствие; изправят ли се пред трудно решение, тези хора си изкарват яда и объркването върху своите подчинени, като се отнасят с тях арогантно и с презрение. И накрая, избягвали са скандалите, като не са правели нищо извън крайно необходимото, а дори и него са правели само при наличие на подходящ подчинен, когото да обвинят при евентуален провал. Колкото до изисканата им външност — не съм виждала, нито чувала красиво лице да е спряло върха на насочено копие.