Най-накрая се сдобих с чека и след като пристигнах в Тейт, не протаках дълго, за да си уредя среща с младия Артаксерксес. Едва успях да се навечерям обилно, да изпия едно отлично бренди, да си отспя хубавичко, да закуся в късната утрин и вече бях пред квартирата му.
Със самото влизане в стаята преживях истински шок. Всички стени бяха покрити с лавици. Представяш ли си, те не бяха отрупани с джунджурийки, както си му е редът! Не се виждаха и бутилки, пълни с така питателните произведения на винарското изкуство. Липсваха и задължителните снимки на очарователни девойчета, незнайно как загубили дрехите си. Всичко бе запълнено с книги!
Една от тях лежеше безсрамно разтворена на бюрото му. Имам всички основания да вярвам, че е била прелиствана преди да вляза. По показалеца на дясната му ръка имаше подозрителни отпечатъци от прах и той несръчно се опита да я скрие зад гърба си.
Но самият Артаксерксес бе още по-шокиращ. Той, естествено, ме позна, понеже бях стар приятел на семейството. Не го бях виждал от девет години, но те не бяха променили с нищо благородната ми осанка и свежия му външен вид. Преди девет години обаче Артаксерксес бе едно невзрачно десетгодишно момченце. Сега той се бе превърнал в неузнаваем, но все така не правещ никакво впечатление деветнайсетгодишен младеж. Бе висок едва метър и петдесет, носеше големи, кръгли очила, а видът му бе на човек, живял в мрачна и влажна пещера.
— Колко тежиш? — попитах го импулсивно.
— Четиридесет и четири килограма — прошепна той.
Гледах го с най-дълбоко съжаление. Той бе един четиридесет и четири килограмов слабак. Представляваше просто една сътворена от природата мишена за презрение и присмех.
После обаче сърцето ми се смекчи. Помислих си: "Бедното момче! Горкото момче! Нима с тяло като неговото би могъл да вземе участие в някоя от присъщите на доброто университетско образование дейности? Да играе футбол, да бяга, да се бори, да тегли въже? Когато другите младоци крещят: „Този стар хамбар е наш. Можем да си ушием сами костюми. Хайде да си измислим сами мюзикъл и да го изиграем!“ Какво би могъл да направи той? С дробове като неговите не би могъл да пее никаква друга партия освен едва чуто сопрано.
Естествено, че бе принуден против волята си да се отдаде на позорното занимание да учи.
Казах му меко, почти нежно:
— Артаксерксес, момчето ми, вярно ли е, че изучаваш висша математика и икономика?
Той кимна утвърдително с глава и допълни:
— И антропология също.
Едва успях да подтисна едно възклицание на отвращение и казах:
— А вярно ли е, че ходиш на лекции?
— Съжалявам, сър, но е така. В края на годината ще бъда административен отговорник на студентите.
В ъгълчето на едното му око се криеше издайническа сълза, така че колкото и да бях ужасен, все пак успях да изтръгна мъничко надежда от факта, че поне осъзнава в какво греховно тресавище е затънал. Затова си позволих да му кажа:
— Дете мое, не можеш ли, макар и толкова късно, да се откажеш от тези ужасни и порочни занимания и да поемеш по чистия и неопетнен студентски начин на живот?
— Не мога — изхлипа той. — Отишъл съм твърде далеч. Никой не може да ми помогне.
Бях готов да се хвана и за сламката.
— Няма ли някое почтено момиче в този колеж, което да се заеме с теб? Женската любов е правела чудеса в миналото. Сигурно ще може и сега.
Очите му светнаха. Явно бях докоснал вярната струна.
— Филомел Криб — изрече той задъхано. — Тя е слънцето, луната и звездите, които озаряват с лъчите си морето на душата ми.
— А! — казах аз, улавяйки чувството, което се криеше под тази сдържана фразеология. — Знае ли тя за това?
— Как бих могъл да и кажа? Силата на презрението й ще ме убие.
— Би ли се отказал от висшата математика, за да изтриеш това презрение?
Той провеси глава.
— Аз съм слаб, толкова слаб.
Оставих го твърдо решен да намеря незабавно Филомел Криб.
Не ми отне много време. Бързо се отправих към регистратурата, защото твърдо вярвах, че ще намеря името й сред записаните в курса за напреднали по ръководене на овации и сред почитателките на минорните припеви в драмсъстава. Открих я в студиото за репетиции на агитки.
Почаках търпеливо, докато сложните тактове на тропането с крака и мелодичното врещене заглъхнат. После ми показаха Филомел. Беше русокоса, средна на ръст, здрава и добре изпотена. Очертанията на фигурата й ме накараха да разтегна уста в одобрителна усмивка. Ясно бе, че погребано под ученолюбивите перверзии на Артаксерксес туптеше сърце, което, макар и смътно, осъзнаваше къде се крият истинските интереси на студента.