— Не — каза той. — Вълшебникът рекъл: „Добре“ и Роджър Порчето престанал да ухае на рози. Пак замирисал ужасно.
— Но другите живо… ох!… Живо…
— Джоун, това е татковата приказка. Искаш ли татко да не ти разказва повече никакви приказки?
Поразена, тя извърна към него кръглото си личице в процеждащата се светлина.
— Та това било. Роджър Порчето и майка му се върнали вкъщи и чули: „Ту-ту-у!“ Идвало, пуф-паф, пуф-паф, влакчето, което щяло да доведе татко Пор от Бостън. Хапнали си те бобец, свински пържолки, кервиз, дроб, картофено пюре, а за десерт — кремчета с бадемчета. А когато Роджър Порчето си легнал, мама Норка отишла при него, гушнала го и казала, че пак си мирише на нейното малко порче и че тя го обича много. И така свършва приказката.
— Ама, тате…
— Какво?
— После другите живо… тинчета бягали ли от него?
— Не, защото в крайна сметка те свикнали с неговата миризма и въобще не се дразнели.
— Какво е крайнастемка?
— Накрая.
— Ама че майка глупачка!
— Не е глупачка! — наблегна на думите си Джак и по изражението й предположи, че е доловила как той защищава пред нея може би собствената си майка. — А сега искам да залепиш очички и да се наспиш едно хууу-бавичко. — Той подръпна щорите, за да не остане никаква пролука за светлината, и тръгна да излиза на пръсти, уж че я мисли за заспала. Но когато се обърна, тя бе застанала на четири крака върху завивките и се кокореше насреща му.
— Хей, пъхвай се отдолу и ведна-а-га заспивай! Виж Боби как спи.
— Тя се изправи и заподскача боязливо на пружината.
— Тате!
— Какво?
— Искам утре да ми разкажеш как тоя вълшебник взима магическата пръчка и фрасва тая майка… — Пухкавите й ръчички шибнаха яростно във въздуха. — Право по главата.
— Не. Не е било така. Там е работата, че малкото порче обичало майка си повече от всички други животни, а тя знаела кое е редно.
— Не. Утре ще ми кажеш, че е фраснал тая майка. Моля ти се. — Тя отхвърли крачка и тупна по дупенце на леглото, сподирена от пъшкането и стенанието на пружината, така както бе правила стотици пъти, само че сега не се разсмя. — Ще го кажеш, тате!
— Добре, ще видим. Сега лягай най-сетне и мирувай. Нали си послушна?
Той затвори вратата и слезе долу. Клер бе постлала вестници и бе отворила кутията с блажна боя. Облякла негова стара риза върху широката туника, тя плъзгаше мократа четка по напречната дъска, която предпазваше стената от облегалките на столовете. Горе затупуркаха крачета и той викна:
— Джоун! Да се кача ли да те напляскам? — Крачетата спряха колебливо.
— Много дълга беше тая приказка — рече Клер.
— Горкото дете! — каза той и с безкрайно отегчение загледа измъчените движения на жена си. Дървото — клетка от корнизи, напречни дъски и подови первази — половината тъмнееше вехто-жълтеннкаво, а другата половина лъщеше с цвета на слонова кост; той изпита неприятното чувство на затворен в тая клетка и макар да разбираше, че жена му също е вътре, нямаше желание за нищо: нито да я заговори, нито да работи с нея, нито дори да я докосне — нищо.