Но сега вече не искаше да носи рокли в черно, лавандулово и гълъбовосиво. Някои сигурно щяха да вдигат вежди, ако сложи толкова бързо край на траура, но и Ема като брат си никога не се бе съобразявала с общественото мнение, освен това тя предполагаше хитро, че общественото мнение ще си затвори очите за всяко неприличие, щом става дума за толкова голямо богатство. Нейното пренебрежение на условностите щеше да се изтълкува като интересна ексцентричност.
Тя остави Тилда да продължи да разопакова и влезе в съседния будоар. Кутията й с писмени принадлежности беше сложена на малкото бюро и един лакей тъкмо палеше свещниците над камината. В камината гореше буен огън и в сравнение с останалата част от къщата тази стаята беше сякаш убежище на спокойствието и реда.
Ема седна до бюрото и отвори кутията. Както всеки ден напоследък пръстите й напипаха кожената папка, в която пазеше личната си кореспонденция. Тя извади пакетчето, увито в пергамент, подържа го в ръце и отново видя ръждивите петна от кръвта на Нед.
После извади от пергамента късче хартия и внимателно го разгъна. Беше съвсем различно от другите писма, които бе получавала от Нед. Беше нещо като стихотворение, без съмнение написано от него, а Нед не беше поет, това трябваше да признае дори предубедената му сестра. Беше наистина много слабо стихотворение. Като шега ли го беше замислил? И защо нямаше съпровождащо писмо?
Ема прокара ръка през очите. Сгъна листчето и го върна в пергаментната обвивка, а после в кутията. Тя никога няма да разбере какво е искал да й каже. Но това стихотворение всичко, което й остана от него, последното, което получи от брат си. По него беше полепнала кръвта на Нед. Затова ще го запази завинаги.
Може би Аласдеър би открил в стихотворението някакъв смисъл. Той разбираше Нед по начин, който Ема никога не бе постигнала. Аласдеър имаше винаги отговор за всичко. Тази черта в характера му всякога я вбесяваше. Не че имаше право отнапред, но беше убеден в това. Дотам, че хората бяха склонни да се съгласяват с него. Тя и Нед бяха сред редките изключения. Та нали в края на краищата те двамата познаваха Аласдеър Чейс по-добре от другите.
Или поне — трябваше да признае Ема — Нед го познаваше по-добре. Тя си беше въобразила, че го познава… и може напълно да му се довери.
Ема стана от бюрото и отиде до камината. Сложи ръце на плота и се загледа в пламъците. Спомни си деня, в който за пръв път видя Аласдеър Чейс. През лятото, когато Нед доведе приятеля си от Итън за дългата ваканция, тя беше на осем години. Веднага се влюби в четиринайсетгодишния Аласдеър и през цялото лято го следваше като вярно кученце. Той още тогава имаше собствен стил. Смелото безгрижие, което проявяваше още тогава, го правеше и досега толкова привлекателен… толкова опасен.
Беше въвличал Нед в какви ли не лудории. Двамата бяха скитали по цели нощи из горите да наблюдават язовци и лисици, и при лошо време потегляха с лодка с весла през езерото Солънт — и на лунна, и на слънчева светлина. Препускаха на необяздените коне на графа, крадяха пушки от оръжейната и изчезваха за дълги часове, за да се упражняват в стрелба, вдигайки на крак всичката паникьосана прислуга. Въпреки това Аласдеър съумяваше най-редовно да отстрани с чара си и най-сериозните последици. С чара и неоспоримата си компетентност. В ръцете на Аласдеър необязденият жребец ставаше като от восък, момчето беше великолепен стрелец и не се прибираше без пълна чанта дивеч, плуваше като риба и караше лодка като опитен моряк. Не се боеше, изглежда, от нищо и от никого.
Както всички останали и графът беше очарован от него. Нехайното пренебрежение на Аласдеър към всички закони оставаше ненаказано, а примерът на приятеля беше направил и Нед по-смел. След това лято Аласдеър стана постоянен посетител в провинциалното имение на семейство Грантли. Собственият му баща не се интересуваше от него. И четиримата му братя бяха по-големи от него. Майка му беше сломена жена, която изглежда изобщо не забелязваше дали най-малкият й син се връща за ваканцията у дома. По-късно вече никой не можеше да каже кой бе решил Аласдеър да живее постоянно в семейството на Нед. Ема предполагаше, че е бил самият Аласдеър.
Ема се беше вкопчила като лепка в брат си и неговия приятел. В повечето случаи двамата я приемаха с благородното великодушие на момчета, които се греят на възхищението на още по-малките.