— Проявете търпение, сър — заобиколи го с грижи Кранам.
— Нямам време — нахока го Аласдеър. Не знаеше защо има чувството, че през всички тези дни, които прекара неподвижен в леглото, е загубил безценно време. Че нещо става с Ема, а той не е в състояние да го предотврати.
Ема беше не по-малко объркана от Аласдеър. Не разбираше какво става с нея. Сякаш всичко беше обвито в сива пелена. Казваше си, че е от времето, вечното мрачно английско време, равномерния дъжд от оловното небе. Казваше си, че е само реакция на изживените ужаси.
Но не беше това. Разбираше, че е стигнала до кръстопът. От седмици се приближаваше към него, а спречкването им в „Червения лъв“ в Барнет беше докарало нещата до връхната им точка. На единствения истински важен въпрос още не беше отговорено. Ужасът на нощта в ръцете на Пол Дьони беше прояснил и отхвърлил всички странични дреболии, свързани с чувствата й, и сега ясно виждаше единствената истина. Или ще се съгласи да се омъжи за Аласдеър, или никога вече няма да го види. Живот, който ще прекарва само в страстни наслади, не й беше достатъчен.
Тя го обичаше. Беше му го казала и това беше истината. Когато беше с него, усещаше, че истински живее, наслаждава се на живота, на всеки миг изживяване и чувство. Дали го обичаше или го мразеше — нямаше разлика. Бяха само двете страни на една и съща монета.
Но можеше ли да живее с мъж, който има толкова тайни от нея? С мъж, за когото е толкова естествено да има тайни? Мъж, който мрази въпроси и отговаря с безмилостен сарказъм на всичко, в което долавя и най-слабото недоверие.
От една страна, го познаваше. Познаваше го много добре. Но той държеше и не малко кътчета от душата си заключени за нея. Винаги беше проявявал независимост. Дори още като юноша при някои обстоятелства се затваряше в себе си, предпочиташе да не говори с никого, дори с Нед. В такива мигове потъваше в музиката, разхождаше се дълго и отблъскваше с едва ли не злобна радост всеки, който се опитваше да проникне в него.
Нед винаги твърдеше, че виновно за това е семейството на Аласдеър. Никога не е имал чувството, че му принадлежи. Беше се отказал от семейството си и беше избрал друго семейство. Но раните от детството заздравяваха много бавно, кой знае дали изобщо бяха заздравели. Ема го разбра още като малко момиченце. Тя и Нед бяха приели Аласдеър, бяха му позволили да се затваря в себе си, случваше се да бъдат и наранявани от него, когато се опитваха да го доближат в самотата му.
Но би ли могла да живее с него… да бъде негова съпруга… та нали знаеше, че ще се обърне срещу нея, ако случайно или нарочно прекрачи границата? Можеше ли да понесе да живее с човек, който има свой личен живот и няма да го сподели с никого? Беше казал, че я обича и тя му вярваше. Но дали я обича достатъчно, за да сподели с нея най-интимните си мисли? Беше ли Аласдеър изобщо способен да сподели с някого живота си?
Тя гледаше в тавана, където пламъците хвърляха трепкащи сенки, докато нощта бавно отминаваше. Беше й обещал, че сега е единствената жена в неговия живот. Искаше и това да му повярва, защото Аласдеър не лъжеше. Ако имаше нещо, за което не желаеше да говори, просто не го правеше.
А той не желаеше да говори с нея за майката на своето дете.
Луси. Не беше чувала дори името й, преди той да го спомене в странноприемницата в Барнет. Не знаеше дори дали има син или дъщеря. Как може да се омъжи за него, щом не знае всичко това и не се осмеляваше да го попита? Той щеше да твърди, че това не я засяга. Но това, разбира се, не беше вярно.
Беше невероятен любовник. Беше явно и превъзходен управител. Но Аласдеър никога няма да е добър съпруг. Не и за жена като нея, която обича всичко коректно, прозрачно и открито. Тя не понасяше тайни. Непоносимо й беше да мисли, че някой я мами. Може да беше неин недостатък, но Ема се познаваше. Знаеше, че ще й донесе само мъка, ако се свърже с мъж, който не смята за необходимо да е напълно коректен в отношенията си. Тогава по-добре още сега окончателно да скъса с него.
И все пак, минеше ли й през ума да вземе такова решение, веднага се отказваше. Всяка нощ, докато лежеше будна и гледаше отблясъците на огъня по тавана, прокарваше всичко отново и отново през ума си. Търсеше начин да промени мнението си.
След като пет нощи минаха така, положението стана непоносимо. На заранта стана и изкуцука до трапезарията, където Мария закусваше. Тя вдигна, загрижена и изненадана, очи от чая.
— Скъпа, защо не закусиш в леглото?
— Омръзна ми да лежа — нацупи се Ема и седна до масата. — Щом се облека, ще изляза.