— Но ти не бива да излизаш! — възкликна Мария. — Наистина, не бива! Как са клетите ти крака, миличка?
— Краката ми са вече много добре. — Ема си намаза масло върху препечената филийка. — Ще обуя копринени обувки. С тях краката няма да ме болят.
— Хм, да, добре, щом имаш желание да глътнеш малко чист въздух, ще го направим — съгласи се мило Мария. — Бих казала, че малка разходка с ландото няма да ти навреди.
— Тази заран ми предстои нещо, което трябва да свърша сама — заяви Ема. — Но следобед в пет ще се разходим с колата из парка и ще покажем на света, че отново съм тук.
— Сама? — Мария беше явно засегната. — Но какво трябва да свършиш сама, скъпа моя?
Ема се понавъси. Ако каже на Мария, че иска да извърши нещо толкова ужасно като да посети Аласдеър в жилището му, клетата жена ще получи истеричен припадък. Млади дами не посещават джентълмени в квартирите им, дори ако въпросният джентълмен е стар приятел и твой управител.
— Това не мога да ти кажа — заяви Ема. — Впрочем ти и не би искала да го знаеш — усмихна се тя. — Имай ми доверие, Мария. Наистина не би желала да го знаеш.
— Аха! Нещо скандализиращо ли е? — попита отчаяна Мария.
— Ще направя всичко възможно, за да съм сигурна, че никой няма да ме види — опита се Ема да я успокои.
— Боже мили! — въздъхна Мария още по-разтревожена от преди. Когато Ема помоли Харис да извика наемна карета, тя закърши отчаяно ръце, но после се оттегли в покоите си.
Ема помоли кочияша да я закара до Албърмарл стрийт. Анонимна наемна карета беше най-добрата възможност да остане незабелязана. Когато свиха в Албърмарл стрийт, тя се наведе през прозорчето и се опита да различи номера. Търсеше номер шестнайсети.
— Следващата къща вдясно — извика тя на кочияша и той спря до тротоара. Щом слезе, Ема вдигна поглед към полукръглите прозорци от двете страни на външната врата. Но после се вцепени с единия крак на улицата, а другия все още на стъпалото на каретата.
Гледаше право в стаята, която очевидно беше дневната на Аласдеър. Гледаше право в Аласдеър. Той държеше жена в прегръдките си. Дребничка жена, чиято глава едва достигаше средата на гърдите му. Беше я прегърнал и държеше с една ръка главата й.
На Ема й призля. Тя се качи обратно в каляската.
— Кочияш, карайте до края на улицата. Спрете на ъгъла.
Кочияшът сви рамене и се подчини. Спря на ъгъла със Стафорд стрийт. Пътничката му беше вперила през прозорчето поглед в къщата номер шестнайсет.
Наистина ли видя това? Как Аласдеър прегръща в стаята си някаква жена? Мислите кръжаха в главата й и един въпрос следваше другия. Кълнеше се, че е единствената жена в неговия живот. Беше й се заклел.
Още докато гледаше замаяна в къщата, вратата се отвори и Аласдеър се появи на стълбището. С една ръка прегръщаше жената, която го гледаше с поглед, в който се четеше, според Ема само безкрайно възхищение. Още докато Ема ги гледаше, Аласдеър прегърна жената през раменете и я целуна, после я притисна към себе си, толкова силно, че краката й вече едва докосваха земята.
Та нали Аласдеър трябваше всъщност да лекува раните си… беше толкова сериозно ранен, че не можеше да напуска дома си и да я посети на Маунт стрийт. Но не беше чак толкова зле, та да не си позволи малка любовна игра! Той се усмихваше и галеше с любов бузата на жената.
Ема усети как я изпълва луд гняв. Как е посмял така да я лъже? Беше си останал все същия нагъл женкар, същият донжуан, какъвто винаги е бил. Кълнеше се на един дъх в любов и чест, а подхващаше следващата любовна авантюра с първата жена, която му хареса.
Видя как жената се отдалечи по улицата, а Аласдеър, застанал на стълбището, й махаше за сбогом. Когато той си влезе в къщата, Ема потърси в чантата си шилинг за кочияша, вдигна поли и се върна тичешком до къщата номер шестнайсет.
Заблъска толкова ядно с чукчето по вратата, че едва можеше да виждаше нещо пред себе си, камо ли да мисли.
Кранам изгледа смаян високата млада жена с очи, блеснали от гняв на побелялото лице.
— Мисля, че лорд Аласдеър си е вкъщи — измърмори тя, профуча покрай слугата и измарширува право към стаята на Аласдеър.
Кранам затвори пътната врата и побърза да й отвори вратата на стаята, но тя го беше преварила. Отвори широко вратата и нахлу в стаята. Затръшна вратата под носа на Кранам.
— Ема! — Аласдеър се обърна смаян към нея от масата, където току-що си беше налял чаша шери. — На какво дължа тази радост, сладка моя? — Той се приближи към нея с прострени ръце, но видя лицето й. Отпусна ръце и радостната му усмивка изчезна. Погледът му стана напрегнат.