Тя имаше ли право на обяснение? Той посегна към чашата със шери и заотпива замислен, докато гневът му постепенно се уталожи, а болките понамаляха.
Проклета жена! Да е имало някога такава ревнивка, такава Ксантипа? И какво означаваха думите й, че дошла да му каже, че нищо нямало да излезе? Че е решила в края на краищата, че няма да се омъжи за него?
Той пресуши чашата и я остави на масата. Имаше чувството, че в гръбнака му се е забил леден пръст. Това днес по-сериозно ли беше от обичайните им кавги? Не, не може да е искала да каже това. Нито той искаше да го каже. В разгара на кавгата и двамата изрекоха неща, които никой не биваше да взема на сериозно. Какво да се прави — просто такива си бяха.
Но ако беше дошла с намерението да му го каже, още преди да избухне от гняв, значи този път беше съвсем различно. Познаваше силната й воля. Ако Ема реши нещо, не е лесна работа да я спреш.
Да, но той трябва да го стори. Защото не може да живее без нея. Въпреки че е недоверчива, въпреки че е невъзможна.
Той стана от стола и отиде до пианото. Седна и взе няколко акорда. После подхвана една мелодия от Хайдн.
Ако е вярно, че музиката притежава силата да укроти дори диво животно, сега му трябва точно такова успокоително средство, каза си Аласдеър с иронична усмивка. Разбираше, че е готов да скъса с навици, създавани цял живот.
17
Мария се вслушваше в звуците, които идваха откъм музикалния салон. Започна със шумна каскада, но сега мелодията звучеше нежна като хлипане, и това й късаше сърцето. И най-безчувственият човек би забелязал, че откакто се върна от Стивънейг, Ема не беше същата. Беше напрегната и нервна, изразът на лицето й се стори на Мария едновременно тъжен и объркан. Но нищо не беше по-потискащо от тази музика, избликваща сега от нея. Мария не беше надарена с красноречие, но бе сигурна, че чува изблиците на преливаща от страдание душа.
Мария нямаше представа къде е ходила Ема тази сутрин, но я видя да се връща като буреносен облак. Тръшна вратата зад себе си и се затвори в музикалния салон. А сега музиката изпълваше къщата с безнадеждната си тъга. Мария се чувстваше безпомощна.
Музикалният салон беше недостъпен. Само Аласдеър можеше да влезе, докато Ема свири.
Ема свиреше, за да пропъди всички мисли от главата си. Отиде при Аласдеър, за да сложи окончателно край на отношенията им, поне така си мислеше. Отиде да говори с него, да го помоли да разбере страховете й. Отиде с надеждата, че той ще й даде нещо, което ще й позволи безрезервно да го обича.
Сега не й оставаше никаква надежда. Разбираше не само, че между тях всичко е свършено окончателно и завинаги, но и колко е загубила. И първия път беше достатъчно тежко, но сега, при втория, почти непоносимо. Възможността да бъде щастлива я бе измъчвала, но сега тя й бе отнета.
Аласдеър мина същия следобед с двуколката си покрай къщата. Той хвърли юздите на Джеми и изкачи стълбището към пътната врата, стъпките му не бяха пружиниращи както обикновено.
Харис му отвори.
— Надявам се, лорд Аласдеър, че сте се оправил след падането.
Аласдеър направи кисела физиономия. Клюките бяха стигнали и до слугите.
— Да, напълно, благодаря ти, Харис.
Той стоеше в хола и се вслушваше в посланието, долитащо откъм задната част на къщата, от Еминия музикален салон. Беше стиснал устни, погледът му беше строг. Значи тя наистина се е предала. Но само от истинска мъка можеше да блика такава музика и тъкмо от този факт трябваше да почерпи смелостта, която му беше нужна.
Той мина с бързо кимане на глава покрай Харис. Пред вратата на музикалния салон се поколеба за миг. После отвори вратата и влезе. Вратата изскърца, когато я затвори зад себе си.
— Махай се! — заповяда Ема и не спря да свири. Беше бясна, че някой е нарушил неписания закон и я смущава докато свири.
— Не, няма — отвърна Аласдеър.
Ръцете й се отпуснаха в дисхармоничен акорд върху клавишите.
— Облечи си палтото. — Той пристъпи зад нея, сложи ръце под мишниците й и я вдигна от пейката. Заглуши протеста й с едно безизразно: — Не се карай с мен, не ми остана капчица търпение.
Тя се обърна и го изгледа смаяно.
— Какво каза?
— Сега ще ме последваш — отговори той решително. Обърна се и взе палтото, което тя беше носила тази заран и което беше захвърлила небрежно върху един стол. — Облечи това. Пътуването ще е доста дълго, а стъмни ли се, става студено.
Ема поклати глава.
— Никъде няма да ходя с теб. Всичко е свършено, Аласдеър, не го ли разбра?
— Не — отговори той и вече й държеше палтото. — Нито го разбирам, нито го приемам. А сега моля те, облечи се.
Ема не си спомняше да го е виждала такъв. Беше спокоен, гласът му твърд, но в израза на лицето му имаше нещо напрегнато, сериозно. Също и в устните му, и в погледа. Не беше гняв, а по-скоро непоколебима решителност, като тази, която кара потъващия да се вкопчи в къс дърво.