Осъзна, че се подчинява на волята му и облича палтото. Той й подаде ръкавиците и изчака мълчаливо със шапката й в ръка тя да ги сложи. После нагласи тъмносинята шапка на главата й, завърза здраво небесносините панделки под брадичката й.
Ема се опита още веднъж. В гласа й звучеше отчаяние.
— Аласдеър, та това е смешно. Чиста загуба на време. Нищо няма да се промени. Не можеш да ме принуждаваш по този начин да дойда с теб.
— Хайде! — каза той и тръгна към вратата, за да я отвори пред нея.
Той сякаш притежава невидима власт над нея, мислеше си Ема и просто не можеше да повярва, че наистина върви с него, въпреки волята си, но и без най-малката проява на насилие от страна на Аласдеър. Тя го последва в хола.
— О, пак ли излизаш? Аласдеър, видях ви през прозореца. — Мария слизаше тичешком по стълбата, в гласа й ясно звучеше облекчение, че музиката е спряла. — Ще се поразходите с Ема? Вие оправихте ли се? Какво ужасно произшествие! И то точно след това на Ема… какво странно съвпадение.
— Не чакайте Ема за вечеря — каза Аласдеър и изобщо не си направи труда да отговори на въпросите на Мария.
— Господи божичко, но защо? Къде ще ходите? — Мария го гледаше втренчено и чак сега видя колко сериозен е той и колко бледо и напрегнато е лицето на Ема, усети почти осезаемото напрежение между двамата. — Нещо не е наред? — попита тя плахо.
— Не — заяви спокойно Аласдеър. — Всичко е наред. Хайде, Ема. — Той сложи ръка на гърба й и я побутна към външната врата.
С чувството, че се е превърнала в марионетка, Ема се подчини безмълвно на лекото му докосване. Без дума да каже, го остави да я отведе до колата.
Джеми я поздрави радостно, но после и той разбра, че нещата не вървят както трябва. Когато конете потеглиха, той скочи на мястото си и не каза повече нито дума.
— Къде ме водиш? — Ема си беше възвърнала най-сетне дар слово.
— Там, където отдавна трябваше да те заведа — отговори Аласдеър с все същия спокоен, равен тон. — Но ще ми простиш, ако ти кажа, че не съм в настроение да разговарям с теб.
При тези обстоятелства забележката беше безкрайно арогантна, но толкова типична за Аласдеър, че Ема за малко не си запретна полите и не скочи от колата.
Той сякаш прочете мислите й, протегна ръка и я сложи на бедрото й. Стиснала устни, Ема се беше втренчила над главите на конете в пътя пред тях.
Когато препуснаха през заспалото селце Кенсингтън, любопитството й все пак се събуди.
Джеми се надигна рязко и измърмори.
— Брей, виж това се казва новина!
Той кимна многозначително, защото вече знаеше коя е целта на пътуването.
Минаха през Хамърсмит и прекосиха реката при Чизуик. Ема хвърли поглед към Аласдеър. Той сякаш най-сетне се беше поотпуснал, устните му не бяха вече така силно стиснати. Или може би внимава, както винаги, напрежението му да се предаде на конете, спомни си тя. По всяка вероятност съвсем не беше толкова отпуснат, колкото изглеждаше.
Минаха през портата на странноприемница, над която беше изрисуван червен лъв. Аласдеър слезе от колата и подаде на Ема ръка. Тя слезе и се огледа. Една странноприемница „Червеният лъв“ не се различаваше от друга със същото име. Какво търсеха тук?
Джеми пое юздите от Аласдеър.
— Тук ли да чакам, господарю? Както винаги? — попита той.
Аласдеър кимна и хвана Ема под ръка.
— Трябва да минем малко път пеша.
— Какво щастие, че изгарянията вече не ми създават проблеми — каза хапливо Ема.
— Още тази заран беше повече от ясно, че вече не ти създават проблеми — отговори той. — Само като се сетя как хвърчеше надолу по Албермарл стрийт.
От очите на Ема изхвръкнаха искри, а неговото лице за малко се проясни, някогашната игрива светлина проблесна в очите му, но тутакси изчезна и лицето му си възвърна непристъпния израз.
Двамата излязоха от двора на странноприемницата и стигнаха по тясна уличка с малки къщици чак до края й. Последната къща беше по-голяма от другите и Ема разпозна пристройките на малка ферма сред полята, които я заобикаляха.
Аласдеър отвори градинската врата и посочи на Ема да тръгне пред него по пътечката към къщата. Като стигна до вратата, почука. Вратата веднага се отворена и високо, кокалесто момче изгледа любопитно Ема.
— Ема, искам да ти представя сина си — каза спокойно Аласдеър. — Това е Тим. Тим, това е лейди Ема Бомон.
Мислите се объркаха в главата на Ема. Защо не я беше предупредил? Но не, той никога не би го направил. Толкова типично за Аласдеър. Неговият начин да я накаже, задето го принуди да го направи. Добре де, тя ще приеме това предизвикателство. Да, да, но колко й напомняше това момче младия Аласдеър!