— Аз пък не съм си променила намеренията — отвърна, все още озадачена, Ема. — Освен това ти каза, че ни очакват на някакво голямо празненство.
— Май малко попреувеличих.
— Какво става всъщност тук, Аласдеър?
— Изненада — отговори той. — Но нямам намерение да я развалям, затова можеш да си спестиш въпросите.
Ема се облегна назад. Беше й направило вече впечатление, че Аласдеър се държеше малко странно, още когато дойде на Маунт стрийт да я отведе на някакво парти в градините на Воксхол — държеше се някак съзаклятнически и сякаш едва сдържаше възбуда. Странно, защото Аласдеър по начало не се вълнуваше от нищо.
Тя го гледаше, присвила очи, готова да се остави да бъде изненадана. Леки тръпки на предчувствие за радост преминаха по гърба й. Тя загърна още по-плътно колене с коженото одеяло и се загледа в брега, който минаваше покрай тях. Скоро оставиха зад себе си светлините на Лондон и единственият шум остана ритмичният плисък на веслата, които се потапяха в тъмната вода.
Преминаваха част от реката, където тя беше особено широка. Пред тях, на южния бряг се виждаше светлина. Веслата насочиха лодката натам и тя се удари меко в стъпала, които извеждаха от водата.
— Къде сме? — попита Ема и се озърна. По клоните на дъб с окапали листа висяха газени лампи, олюляваха се и осветяваха стъпалата, водещи към реката, но какво се криеше зад тях, не можеше да се види.
На въпроса си не получи отговор, затова изкачи стъпалата и се озова на брега. От там водеше покрита с чакъл пътека сред дървета, и тя беше осветена от фенери, окачени на стълбове на известно разстояние един от друг. В края на пътеката тя различи бяла варосана сграда с нисък покрив. От всички прозорци струеше топла светлина и хвърляше златните си отблясъци върху добре поддържана зелена ливада.
— Господи, колко е красиво! — възкликна тя неволно. — Какво приказно място!
Аласдеър плати на лодкарите и тръгна до нея.
— Радвам се, че ти харесва, скъпа. — Той й се усмихна и я погали с върха на пръста по бузата. — Ела да влезем. Навън става хладно.
Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и двамата продължиха по пътеката.
Една слугиня стоеше пред отворената врата. Тя се поклони и се усмихна.
— Всичко е както го поръчахте, сър. Ако ви потрябва още нещо, само да позвънете.
— Благодаря. — Аласдеър отново хвана Ема за ръката я поведе към стълбата в задния край на входното антре. Качиха се на първия етаж и Аласдеър я поведе по един коридор.
Ема беше смаяна. Бе решила, че сигурно са в село Челси. Влезе в голяма ъглова стая. Тежки кадифени завеси закриваха прозорците. В камината пламтеше огън, плетени килими покриваха лъснатия до блясък под. В средата на стаята имаше огромно легло с балдахин.
Тя погледна Аласдеър и вдигна въпросително вежди.
— Това е за по-късно — каза той и посегна към раменете й да развърже наметалото. — Първо ще хапнем. — И той посочи масата и двете скулптирани кресла, сложени пред камината.
Масата беше сервирана със сребърни прибори и чинии, кристални чаши и два калаени свещника. Топлият въздух дъхтеше на лавандула, листа от рози и ябълков цвят. Ема се озърна да разбере откъде иде ароматът и видя в малка съдинка най-различни листа, които къкреха върху триножник над огъня.
В тази стая всичко говореше за чувственост. Беше уютно, елегантно помещение, което съществуваше сякаш в други времена. От съседните сгради не долиташе никакъв шум, нищо не подсказваше на този свят да има някой друг освен тях.
Ема се обърна и погледна Аласдеър, който я наблюдаваше усмихнат, все още с наметалото в ръка. Той го хвърли най-сетне на перваза, свали си палтото и отиде до скрина в другия край на стаята.
Ема го следеше с поглед. На скрина бяха сложени ястия. Голям сребърен поднос със стриди, които просветваха, сякаш прозрачни в яките си черупки, защото бяха сложени върху лед, напръскан с лимонов сок. Имаше и желирани пъдпъдъци, светлорозови омари в шафранов сос, към тях леко пюре от зелен грах. Беше празненство колкото за очите, толкова и за вкуса.
Аласдеър отвори бутилка шампанско. Катапултира с палец тапата от бутилката. Изля кехлибарената течност в една купа.
Ема не се беше вгледала по-внимателно купата, но когато той й я поднесе, възкликна от радост. Купата с две дръжки беше от гравирано сребро, украсена със смарагди и сапфири.
— Купата на любовта — обясни той и се засмя от удоволствие, като видя реакцията й.
— Но откъде е?
— Мисля, че от Норвегия, от дванайсети век. От много генерации принадлежи на семейството ми. — И той я доближи до устните й.